— Но защо ми казвате всичко това? — попита Кранстън.
— Защото, скъпи ми коронере — измърка в отговор лейди Ерменгилда, — аз цяла вечер бях в стаята си. Стара жена съм и пиршествата ме отегчават. За съжаление, чувах разговорите и смеха от долния етаж и не можах да спя много добре. Хубавото е, че на тези години не ми трябва много сън — тя гневно се взря в Кранстън. — Както скоро и вие ще откриете, сър Джон, с възрастта хората започват да спят все по-леко.
— О, да, знам — отвърна той кисело. — Страх ги е смъртта да не ги свари неподготвени…
— Точно така — заяде се на свой ред старицата. — Но както добре знаете, сър Джон, смъртта има навика да прибира първо най-тежките от нас!
— Моля ви, милейди — намеси се Ателстан, — нека се върнем към вчерашните събития. Да разбирам ли, че не сте чули никой да се приближава към стаята на сър Томас?
— Преди началото на тържеството наоколо сновяха доста хора — сопна се лейди Ерменгилда. — После, по време на вечерята, чух гласа на Пеещата галерия веднъж и това доста ме озадачи. Когато отворих вратата, за да проверя какво става, видях Брамптън с чаша вино в ръка. След това го чух да отваря вратата към стаята на сина ми и накрая — да слиза обратно на долния етаж. Не чух друг шум, освен този от стъпките на сър Томас, когато той тръгна да се прибира в спалнята си. Сър Ричард го последва и му пожела лека нощ, а после прислужничката на лейди Изабела потропа по вратата му, за да го попита дали има нужда от нещо. След това къщата потъна в тишина до сутринта, когато отец Криспин се качи на горния етаж. Чух го да чука на вратата на сина ми, после да слиза за сър Ричард и да се връща с него.
Кранстън кимна.
— Благодаря ви, лейди Ерменгилда, вие ми предоставихте едно от липсващите парченца от мозайката, а именно, потвърдихте, че тъкмо Брамптън е занесъл чашата с вино в стаята на сър Томас. А сега — той погледна към сър Ричард, — колкото и болезнено да е това за всички вас, налага се да видя телата и на двамата мъже — коронерът се поклони на лейди Изабела. — Ако нямате нищо против, милейди, бих искал да започна с тялото на съпруга ви.
Сър Ричард поклати глава и ги поведе през салона към широкото стълбище. Докато подминаваше лейди Ерменгилда, Кранстън шумно се оригна.
Лявата галерия на горния етаж не се отличаваше с нищо особено. Мазилката наскоро беше варосана, а дървенията — боядисана в черно. Между трите врати бяха окачени картини, които сега бяха покрити с черни воали, а самите врати бяха огромни и подсилени с железни пръти. Дясната галерия обаче беше различна. Вратите и стените в нея бяха подобни на тези в лявата галерия, но вместо с широки дъски тук подът беше настлан с тесни летви от светло дърво. В момента, в който сър Ричард стъпи върху тях, Ателстан си даде сметка, че мястото напълно заслужава името си. Всяка крачка, независимо къде по галерията се намираше човек, изтръгваше от пода дълбок и едва ли не мелодичен звук, подобен на звука от десетина опънати тетиви, пуснати едновременно. Веднага вляво беше спалнята на лейди Изабела, средната принадлежеше на лейди Ерменгилда, а последната — на сър Томас. Подът пред нея беше изтърбушен, а вратата й беше изтръгната от кожените панти и стоеше облегната на рамката. Сър Ричард освободи поставения на пост слуга и с помощта на Бъкингам избута вратата встрани.