— Да, да — отвърна Ателстан. — Първо обаче трябва да видя стаята, в която се е самоубил Брамптън.
— Аз ще се погрижа, сър Ричард — промърмори Бъкингам.
Сър Ричард кимна и секретарят излезе от стаята, но след няколко мига се върна, носейки със себе си свещ, поставена в метален свещник с капаче. После той изведе Ателстан от спалнята на покойния сър Томас и двамата отново минаха по Пеещата галерия. Тисовите летви запяха след тях, сякаш присмивайки се на отдалечаващия се монах. В дъното на втората галерия имаше тясно вито стълбище.
— По него се стига до тавана — обясни Бъкингам, отгатвайки мислите на Ателстан.
И така, двамата мъже се изкачиха по стъпалата. Накрая Бъкингам отвори някаква паянтова дървена врата и преведе Ателстан през нея. Помещението, в което се озоваха, се намираше точно под стрехите на къщата, така че в единия край дървения таван се издигаше нагоре, а в другия се спускаше надолу. Непосредствено след входа бяха поставени една стара маса и едно столче. Бъкингам вдигна свещта и Ателстан разгледа дебелата греда над масата. От нея висеше оръфано въже, което зловещо се поклащаше от ветреца, проникващ през една пролука между плочите на покрива. Върху масата отдолу, покрит с някакъв мърляв чаршаф, лежеше трупът на Брамптън. Ателстан взе свещта от ръцете на Бъкингам и се огледа наоколо. На тавана имаше какви ли не боклуци — останки от строшени глинени съдове, парчета стъкло, един сандък със счупен капак и цяла купчина стари дрехи. Във въздуха се носеше миризмата на влага и на прах, както и противната воня на разложение. Монахът се приближи до масата и дръпна мръсния чаршаф. Отдолу лежеше дребен мъж, облечен в проста ленена риза, отворена на врата, и тъмнозелен панталон, впит в мършавите му крачета. Ако не беше странното положение на главата му, Брамптън щеше да изглежда като заспал. Вратът на иконома обаче беше леко изкривен на една страна. Освен това заслонените му от тежки клепачи очи бяха полуотворени, устата му зееше, а около кльощавия му врат имаше синьо-лилав белег. Ателстан се приближи още повече и се вгледа по-внимателно. По жълтеникавото, набраздено от бръчки лице на мъртвеца не се забелязваха следи от насилие. Малката му козя брадичка все още беше мокра от стеклата се по нея слюнка, а раната на врата — особено зад едното ухо, където се беше впил възелът — изглеждаше доста дълбока. Монахът огледа дългите и тънки ръце на Брамптън, забелязвайки късчетата въже, попаднали под оформените му като на жена нокти. В този момент Бъкингам мрачно промърмори нещо иззад гърба му, сякаш за да изрази неодобрение към методите му на работа. После откъм стълбите се чу тропот и в таванското помещение влетя Кранстън. Виното, което беше изпил коронерът, очевидно вече си казваше думата. И така, той се тръсна на столчето, попи потното си лице с крайчеца на плаща си и изрева:
— Е, послушнико, какво имаме тук?
— Брамптън — отвърна Ателстан — носи всички белези на обесен човек, макар че някои от тях изглеждат доста нагласени. Устата му е полуотворена, езикът му — подут и изпохапан, а по врата му има следи от въже. Зад лявото му ухо има по-отчетлива синина и освен това, докато се е задушавал, икономът явно се е мъчил да се освободи от примката — той се обърна към Бъкингам. — Значи Брамптън се е качил на тавана с намерението да се обеси. Къде тук държите въжета?
Секретарят посочи към далечния край на помещението.
— Ето там има доста — отвърна той. — Често ги използваме, за да опаковаме стока.
— Разбирам, разбирам. Значи Брамптън е взел това въже, покатерил се е върху масата, завързал е единия му край за таванските греди, направил е примка, нахлузил си я е на врата и е пристегнал възела под лявото си ухо. После тихомълком е скочил от масата и животът му е угаснал като пламък на свещ.
Бъкингам присви очи и потръпна.
— Да — промърмори той. — Сигурно така е станало.
— После — продължи Ателстан непринудено, без да обръща внимание на убийствените погледи, които му хвърляше Кранстън — Веши е открил тялото, намерил е някакъв нож сред боклуците — той подритна камата, която все още лежеше на пода, — и е свалил Брамптън от въжето, но за съжаление, вече е било твърде късно.
— Да, нещо такова — рече Бъкингам. — След това слезе долу и съобщи на всички ни какво се е случило.
Ателстан вдигна камата от пода. Той я беше видял още когато беше влязъл в помещението и много добре разбираше защо е била изхвърлена. Дръжката беше нащърбена и счупена, от едната страна имаше дълбоки вдлъбнатини, но острието все още вършеше чудесна работа. Монахът стъпи на столчето, откъдето се качи върху масата, и се взря в разрязания край на въжето. „Да — помисли си той, — Брамптън е бил достатъчно висок, за да завърже въжето около гредата, да си сложи примката около врата и да затегне възела.“