Выбрать главу

— Мастър Бъкингам — рече Ателстан, слизайки от масата, — задържахме ви прекадено дълго. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако предадете почитанията ми на лейди Изабела и на сър Ричард и ги помолите да се видят с мен в дневната долу. Бих искал на срещата да присъства и семейният лекар на Спрингал. Той живее наблизо, нали? Слугите също трябва да бъдат разпитани.

Бъкингам кимна, очевидно облекчен, че неговият разпит е приключил, и остави Ателстан да се мъчи да изправи дремещия Кранстън на крака. Коронерът се дърпаше и мърмореше. И така, Ателстан прегърна господаря си през раменете и му помогна да слезе по стълбите. За щастие, в коридора на долния етаж нямаше никого, така че монахът облегна сър Джон на стената и леко го плесна по бузата.

— Сър Джон! Сър Джон! Моля те, събуди се!

Кранстън отвори очи.

— Не се тревожи, братко — изфъфли той. — Няма да те изложа — коронерът се изправи, примигна с очи и тръсна глава, сякаш така можеше да изкара алкохолните пари от мозъка си.

— Хайде, ела — рече Ателстан. — Лекарят и слугите ни очакват.

Монахът имаше право, но само донякъде — слугите действително чакаха в малкия склад с варосани стени, който се намираше до покритата с каменни плочи кухня, но лекарят още не беше дошъл. Бъкингам представи коронера и помощника му на присъстващите. В това време Кранстън се приближи до една грамадна бъчва с вода и шумно изгълта няколко черпака, а каквото остана, изплиска върху поаленялото си лице. Ателстан търпеливо разпита слугите, доволен, че има възможност да се занимае с тях наведнъж — така можеше да наблюдава лицата им и да следи за признаци на съучастничество или конспирация. Задачата обаче никак не беше лесна, тъй като Бъкингам седеше плътно до него, сякаш за да се увери, че няма да бъде казано нищо нередно, докато Кранстън се олюляваше насред стаята, оригвайки се като някой долен пияница. В крайна сметка Ателстан не научи нищо ново. Тържеството протекло много весело, съдия Фортескю си тръгнал след края на вечерята, а сър Томас бил в добро настроение.

— Ами Брамптън? — поинтересува се монахът.

— Той се цупи цял ден — изписука една от кухненските прислужнички, здраво стискайки ръката на някакъв снажен коняр. — Остана си в стаята и… — тя се запъна. — Мисля, че се напи.

— Някой от вас да е чул някакво движение из къщата? — попита Ателстан. — Късно през нощта, когато вече всички си бяха легнали?

Прислужничката се изчерви и извърна поглед.

— Никой не е минавал през двора — заяви разпалено младият коняр. — Ако беше минал, щеше да разбуди кучетата!

— Що за човек беше Брамптън? — излая Кранстън.

Старият слуга, който им беше отворил вратата, вдигна безпомощно рамене.

— Добър човек беше — рече той с разтреперан глас.

— Защо тогава сър Томас му се ядоса?

Възрастният мъж избърса зачервените си от плач очи.

— Брамптън беше обвинен, че се е ровил сред книжата на господаря. Едно копче от елека му — той се запъна, — или поне така разбрах, било намерено близо до един от отваряните сандъци.

— Какво може да е търсел Брамптън?

Въпросът беше посрещнат с мъртвешко мълчание. Слугите запристъпваха от крак на крак и умолително се взряха в Бъкингам.

— Добри ми монахо — намеси се секретарят, — нали не очаквате слугите да имат представа от работите на господаря си?

— Брамптън обаче очевидно се е опитал да се запознае с тях! — озъби се Кранстън, след което се върна при бъчвата, за да си налее още един черпак с вода.

— Така изглежда — отвърна Бъкингам спокойно.

Ателстан се взря в слугите.

— Тези хора не могат да ни кажат нищо повече, сър Джон — промърмори той.

— И аз не мога!

Монахът се обърна по посока на гласа и видя, че на прага стои някакъв нисък и пухкав мъж с оплешивяващо теме. Непознатият беше облечен в тъмно вълнено наметало, под което се виждаше разкошен елек от тафта, подплатен с пурпурно кадифе. Ателстан зърна мекия му зелен панталон и сребърните катарами на фините му ботуши за езда. Дребосъкът държеше гладкото си, напомадено лице леко наклонено назад и излъчваше подчертано високомерие. В едната му ръка имаше бастун със сребърна дръжка, а в другата — ароматична торбичка, която той току поднасяше към острия си като клюн нос.