Къщата на коронера представляваше приятна двуетажна постройка и се намираше на една уличка близо до Поултри. Когато стигнаха до нея, Ателстан потропа по вратата и на прага се появи съпругата на сър Джон — дребничка, подобна на пиле женица, много по-млада от Кранстън, която посрещна съпруга си, сякаш беше Хектор, завръщащ се от бойното поле.
— Службата му е много тежка! — изписка тя. — Тя го кара да пие!
После жената грубо сграбчи сър Джон за ръката и безцеремонно го изблъска нагоре по стълбите.
Ателстан продължи да стои в коридора и внимателно се заоглежда наоколо, тъй като това беше първият път, в който влизаше в къщата на Кранстън и се срещаше със съпругата му. Стаята след преддверието беше уютна и удобна, подът й беше настлан със свежа тръстика, а пред камината беше поставено грамадно кресло с висока облегалка. Монахът долови благоуханието, което се носеше откъм кухнята — вероятно от вечерята, която сър Джон беше пропуснал — и си даде сметка, че умира от глад.
Не след дълго съпругата на Кранстън, Мод, се върна при него и продължи да се държи така, сякаш Ателстан беше прибрал мъжа й от някаква славна битка, а не полупиян и оцапан с повръщано.
— Двамата с теб се виждаме за първи път, братко — рече тя, хващайки монаха за ръка и впивайки в него светлосините си очи, пълни с живот. — Моля те, остани.
Ателстан нямаше нужда от повече увещания, така че с благодарност потъна в някакъв стол и прие месния пай и чашата изстудено вино, които лейди Мод сложи пред него. След това любезната домакиня го настани в една стая на най-горния етаж на къщата. Преди да си легне, Ателстан се помоли за душите на Спрингал, Брамптън, брат си и някои други, прекръсти се и благодари на Господ за хубавия ден.
През нощта монахът спа като бебе, а на сутринта се събуди точно след зазоряване. Чувстваше се виновен, че не се е прибрал в църквата си, но се надяваше, че няколкото му енориаши ще го разберат. Дали керемидарят Саймън беше оправил покрива, зачуди се той. А дали Бонавентура беше нахранен? Боклукчията Уоткин трябваше да се е погрижил вратата на църквата да си остане заключена и никой да не припарва до Годрик, нали така? Ами Бенедикта, която беше изгубила съпруга си във войните на краля отвъд морето и която идваше на литургия всяка сутрин? Ателстан седна в леглото и се прекръсти. Понякога той усещаше, че младата вдовица го гледа, и в тези моменти тъмните й очи, които чудесно се открояваха върху бялото й като слонова кост лице, дяволито се усмихваха.
— Това не е грях! — промърмори Ателстан. — Не е грях!
Та нали самият Христос беше имал сподвижници жени. Монахът се взря в пода. Той за първи път осъзнаваше, че Бенедикта ужасно му липсва, когато не я вижда. Всяка сутрин по време на литургия Ателстан търсеше усмихнатите й очи, сякаш тя беше единственото същество на света, което разбираше самотата му и му съчувстваше. После монахът се отърси от тези мисли, облече се и отиде в кухнята, където измоли от някаква стресната слугиня купа с гореща вода, чиста кърпа и малко сол, с която да си изтърка зъбите. След като се изми, той излезе от все още тихата къща и се отправи към църквата „Сейнт Мери льо Боу“. Камбаните биеха в църковна кула, извисяваща се високо в стоманено сивото небе. Ателстан видя нощният пазач да гаси сигналния огън, който се палеше всяка вечер, за да могат минувачите да се ориентират из лондонските улици.
Сутрешната литургия тъкмо приключваше и свещеникът символично принасяше в жертва тялото Христово в присъствието на три старици, един просяк и някакъв слепец с куче. Всички те клечаха върху каменния под пред олтарната преграда. Ателстан изчака до кръщелния купел, а когато службата свърши, последва свещеника в ризницата. Отец Матю беше много добродушен човек, така че с радост предостави на Ателстан одежди и утвар, с които да отслужи своя литургия в един от малките странични параклиси.