След като приключи, Ателстан благодари на свещеника, но отклони любезната му покана да хапнат заедно и тръгна обратно към Чийпсайд. Широката улица тъкмо се събуждаше. Гостилниците бяха отворени, покривалата на сергиите — свалени и чираците се щураха наоколо, търсейки клиенти за господарите си. Монахът се върна на Поултри и потропа по вратата на коронера. Кранстън го посрещна трезв, намусен и държащ се на положение, сякаш искаше напълно да изтрие спомена за предишната вечер.
— Хайде, братко! — той изгледа Ателстан с крайчеца на окото си и го покани в салона. — Благодарен съм ти за онова, което направи за мен вчера, докато бях в затруднено положение.
Ателстан с мъка прикри усмивката си, след което се настани на посоченото му столче, поставено срещу креслото с висока облегалка на коронера. От кухнята се носеше тихото пеене на Мод, както и сладката миризма на хляба, който тъкмо се печеше.
Странно, помисли си Ателстан, че човек като сър Джон, чието ежедневие беше изпълнено с насилствена смърт, живееше в такава уютна обстановка.
Кранстън се протегна и скръсти крака.
— Е, братко, какво ще заключим? Самоубийство?
— Ще ми се да можех да се съглася с присъдата ти, сър Джон — отвърна монахът, — но нещо в този случай не е както трябва. Има нещо дребно, което не си е на мястото; нещо като измъкната нишка от гоблен.
— Да му се не види! — изрева Кранстън, а после стана и отиде да си вземе ботушите, които стояха в ъгъла. След това ги обу и кисело се взря в секретаря си. — Познавам те, братко, и знам, че имаш нюх за тези неща. Щом ти мислиш, че тук има нещо нередно, значи има. Въпреки това трябва да бъдем предпазливи. Спрингал принадлежеше към дворцовата клика в града и ако направим някоя погрешна стъпка…
— Какво имаш предвид? — попита язвително Ателстан.
— Имам предвид — отвърна му по същия начин Кранстън, — че предпочитам да стоя встрани от политиката. Това ми дава правото да обиждам глупаци като Фортескю. Ако обаче засегна кралския двор, противниците му ще решат, че съм техен приятел. Ако пък проявя пристрастие към него, ще ме обявят за свой враг — той си закопча жакета. — Един Господ знае кога редът в кралството ще бъде възстановен. Кралят е още момче, а Гонт е твърде амбициозен. И сам знаеш, че по линия на съпругата си регентът има право да претендира за трона на Кастилия, а чрез баба си — за този на Франция. От трона на Англия пък го дели само някакво си малко момче! — Кранстън затвори вратата на салона, за да попречи на съпругата си да чува разговора им. — Възможно е да се стигне до насилие. За моята кожа не ме е грижа, но не искам някакви въоръжени типове да изкарват акъла на домочадието ми, арестувайки ме посред нощ — той въздъхна, взе си плаща и го наметна около раменете си. — Вярвам в преценката ти, Ателстан. Нещо в този случай наистина не е наред, но един Господ знае какво е то.
Монахът извърна поглед. Беше се изказал, без да мисли. Той си припомни вчерашното посещение в къщата на Спрингал. Да, в този случай определено имаше нещо нередно. Спрингал беше убит, убиецът му се беше самоубил и на пръв поглед с това приключваше всичко. Нещата обаче изглеждаха твърде подредени, а смъртта никога не беше такава. Смъртта беше непохватна и мърлява и оставяше кървави следи навсякъде, откъдето минеше.
— Знаеш ли… — започна Ателстан.
— Какво, братко?
— Нищо, просто се сетих за вчерашното ни посещение в къщата на Спрингал. Странни хора се бяха събрали там. А и всичко около смъртните случаи изглеждаше толкова подредено — той вдигна поглед към Кранстън. — Ти също го усети, нали, сър Джон? Сякаш гледахме представление, репетирано множество пъти. Е, какво мислиш?
Кранстън се върна в креслото си.
— Същото като теб — отвърна той. — Знам, че пих твърде много; винаги го правя. Но въпреки това аз също долових нещо в онази къща. Зад привидния разкош сякаш се спотайваше някакво зло, от което тръпки ме побиха. Някой определено крие нещо. Разбира се — усмихна се той, — ти си даваш сметка, че събралите се в къщата хора са „Синовете на богаташа“, нали? Трябва да са те. Видя ли лицата им, когато ги попитах за тайното общество? — Кранстън отметна голямата си глава назад и избухна в смях. — А, да не забравяме и лейди Ерменгилда — чувал съм за нея. Била ужасно проклето същество. Е — той се плесна по коляното, — ще видим.
После Кранстън се изгуби в кухнята и Ателстан чу лейди Мод да изписква от радост. Когато се върна, коронерът се ухили на помощника си, оригна се и без да се бавят повече, двамата излязоха на улицата.