Вече бяха изминали половината Чийпсайд, когато зад тях се разнесе детски гласец:
— Сър Джон! Сър Джон!
Кранстън и Ателстан спряха и изчакаха малкото момче с мръсно лице и раздърпани дрехи да ги настигне. Хлапакът се беше задъхал от бързане и едва говореше. Сър Джон се дръпна назад и Ателстан се усмихна. По някаква причина момчетата плашеха коронера. Може би като малък останалите му се бяха подигравали заради дебелината му и той беше запазил горчив спомен за този период от живота си. Монахът коленичи пред детето и взе тънката му, кокалеста ръчица в своята.
— Какво има, момко? — попита той внимателно. — Какво искаш?
— Трябва да ви предам нещо от името на шерифа — рече задъхано момчето. — Мастър Веши… — детето затвори очи, за да си припомни съобщението. — Мастър Веши е бил намерен обесен под Лондонския мост. Шерифът твърди, че се е самоубил. Тялото е било свалено от въжето и е било пренесено в стражевата кула. Шерифът ви изпраща благо…
— Благопожеланията си — довърши вместо него Ателстан.
— Да — момчето отвори очи. — Благопожеланията си. Освен това иска сър Джон да отиде там веднага и да прегледа трупа.
Кранстън, който беше застанал зад Ателстан, тихичко подсвирна.
— Значи сме били прави, братко — рече той, подхвърляйки монета на момчето, което я улови във въздуха и се отдалечи, подскачайки. — Някакво зло действително е в ход. Да речем, че едно убийство и едно самоубийство могат да бъдат обяснени. Но още едно самоубийство? — тлъстото му лице засия. — Сър Ричард може да се надува, лейди Изабела да демонстрира ледена студенина, а лейди Ерменгилда да тропа с бастуна си по пода, но смъртта на Веши не може да бъде отмината. Тук определено става нещо и ние двамата с теб, Ателстан, ще проследим дирята като кучета, докато накрая не съзрем плячката си. Хайде, ела! Живите може и да не искат да говорят с нас, но мъртвите ни очакват!
И така, без дори да спомене за ядене и пиене, Кранстън се заклатушка надолу по Чийпсайд и Ателстан го последва. Двамата си запроправяха път през сутрешната тълпа от послушници, монаси и амбулантни търговци, опитвайки се да не обръщат внимание на градската шумотевица, а после завиха по Фиш Хил Стрийт, която водеше към Лондонския мост. При кръчмата „Трите бъчви“ спряха и със задоволство установиха, че за конете им са се грижили добре. Кранстън плати сметката. Филомел, щастлив да види отново господаря си, навря муцуната си в него, но тъй като пътят към моста беше доста натоварен, двамата мъже решиха да оставят конете си и да продължат пеша.
На входа, близо до портата на стражевата кула, Кранстън спря и потропа по укрепената с железни гвоздеи врата. Отначало никой не отвори, така че коронерът взе някаква тухла от земята и с нейна помощ потропа отново. Най-накрая вратата се отвори и на прага застана някакво дребно същество с покрито с косми лице, което гневно се взря в сър Джон.
— Какво искате? — изръмжа то. — Разкарайте се! Стражевата кула е затворена по заповед на краля до пристигането на градския коронер!
— Аз съм градският коронер! — изрева в отговор Кранстън. — А ти кой си?
— Робърт Бърдън — сопна се дребосъкът, след което опъна плаща си и пъхна палец в широкия кожен колан на кръста си подобно на борец, очакващ опонентът му да го атакува.
Сър Джон мина покрай него и се вмъкна във влажното преддверие.
— Дойдохме да прегледаме тялото на мастър Веши.
Дребосъкът се забърза пред Кранстън, подскачайки нагоре-надолу.
— Аз съм Робърт Бърдън и съм пазач на кулата! — изкрещя той. — Назначен съм на тази длъжност лично от краля!
— Пет пари не давам! — отвърна Кранстън. — Къде е тялото на Веши?
Коронерът надзърна в малката стаичка до стълбището, където пазачът вероятно се хранеше и спеше. В следващия момент оттам изпълзя някакво бебе с мърляво лице. Дребосъкът го вдигна от пода, напъха го обратно в стаята и тресна вратата след него.
— Трупът е на покрива — рече той надуто, посочвайки нагоре с палеца си. — А вие какво очаквахте? Не мога да го държа тук при жена ми и децата. Хайде, елате с мен!
И така, пъргав като маймунка, пазачът заподскача по стълбището пред Кранстън и Ателстан. После отвори вратата на върха му и ги изведе на покрива — широко пространство, оградено от висока назъбена стена. Вятърът откъм реката се стовари върху лицата на коронера и помощника му като удар с камшик, а смрадта, която довя, ги накара да запушат носове.
— Дяволите да го вземат! — извика Кранстън, оглеждайки се наоколо.