— Защо му е било на Веши да се самоубива? — обади се монахът.
— Не питай мен, по дяволите! — тросна се Кранстън, попивайки потта от лицето си. — Ако не беше той, сега аз щях да се наливам в „Кръстосаните ключове“, а ти щеше да си се прибрал в порутената си църква, за да храниш проклетия си котарак, да гледаш глупавите си звезди или пък да се опитваш да спасиш душата на поредния злодей, който с радост би ти прерязал гърлото!
Ателстан се ухили.
— Усещам, че имаш нужда да се подкрепиш, сър Джон. Прекара тежка сутрин. Напрегнатата работа на коронера би могла да пречупи и много по-слаб от теб човек.
Кранстън злобно се взря в монаха.
— Благодаря ти, братко — рече той. — Думите ти са като еликсир за душата ми.
— Мир тебе, синко — отвърна подигравателно Ателстан и посочи с пръст. — Къщата на Спрингал е ето там. А тук — той се обърна и махна по посока на една голяма и набиваща се на очи табела — е кръчмата „Агнец Божий“. Тялото има нужда от храна и пиене — монахът се ухили. — А твоето, каквото е голямо — повече от всяко друго!
Кранстън тържествено се потупа по внушителния си търбух.
— Прав си, братко — въздъхна той. — Духът се стреми към възвишеност, но плътта е много, много слаба.
„Особено в твоя случай“ — помисли си Ателстан.
— Но сега не му е времето — добави той припряно, съзирайки блясъка в очите на Кранстън. — Сър Ричард Спрингал ни чака. Трябва да се срещнем с него.
Коронерът се нацупи.
— Налага се, сър Джон! — настоя Ателстан.
Кранстън кимна, но същевременно доби изражението на дете, на което му е било отказано лакомство. После двамата мъже оставиха конете си в кръчмата „Агнец Божий“ и си запроправяха път през шумния пазарен площад. Някакъв човек с черни дрехи и бяла маска на лицето подскачаше между сергиите и крещеше проклятия срещу богаташите и сребролюбците. Един страж, облечен в раирани одежди, се опита да го арестува, но онзи успя да му се измъкне и тълпата бурно го аплодира. Кранстън и Ателстан с любопитство се загледаха в лудешкото преследване, което се разигра пред очите им. Скоро дребничкият и дундест страж се обля в пот. В следващия момент отнякъде се появи още един маскиран, облечен по същия начин като първия, и зяпачите избухнаха в смях. Стражът се беше хванал на въдицата на двама актьори.
— Също като в живота, а, сър Джон? — обади се Ателстан. — Както казва Хераклит, нищо не е такова, каквото изглежда. Или пък както пише Платон, живеем в илюзорен свят, тъй като реалността е непосилна за разума ни.
Кранстън хвърли един последен съжалителен поглед към стража.
— Глупости! — рече той. — Аз лично съм виждал повече истини на дъното на чаша хубаво вино, отколкото който и да е съсухрен философ може да ми разкрие в някаква си прашна зала!
— Винаги съм се удивявал от схващанията ти за философията, сър Джон.
— Е, сега смятам да удивя и сър Ричард Спрингал — изграчи Кранстън. — Не съм забравил какво стана вчера.
В къщата на Спрингал ги посрещна същият стар слуга, който ги беше посрещнал и предишния ден. След няколко минути сър Ричард слезе в салона, следван от лейди Изабела и Бъкингам. Последният им съобщи, че отец Криспин и Алингам имали работа някъде другаде.
— По-добре ли се чувствате, сър Джон? — попита Спрингал.
— Не съм бил болен, сър. Всъщност вчера се чувствах по-добре, отколкото днес.
Сър Ричард просто хвърли на коронера гневен поглед, отказвайки да се включи в играта му.
— Чухте за смъртта на Веши, нали?
Сър Ричард кимна.
— Да — отвърна той тихо. — Чухме. Но нека не обсъждаме тези въпроси тук. Моля ви, последвайте ме.
И сър Ричард ги отведе в една малка, но доста по-уютна стаичка зад големия салон. Там стените бяха облицовани с ламперия, а около огъня, който гореше в покритата камина, бяха наредени удобни кресла с високи облегалки.
— В тази стая е хладно дори в разгара на лятото — отбеляза сър Ричард.
Ателстан долови миризмата на запалените борови цепеници, примесена с аромата на сандалово дърво, смола и нещо още по-благоуханно — парфюма на лейди Изабела. Монахът внимателно се вгледа във вдовицата. Днес тя беше облечена в пълен траур и красивото й лице беше обрамчено от черен дантелен воал, а великолепното й тяло — скрито под черна копринена рокля. Единственият намек за някакъв по-жизнерадостен цвят идваше от белите й дантелени маншети и яка, както и от малкото кръстче, украсено със скъпоценни камъни, което висеше от златната верижка на врата й. Бъкингам изглеждаше по-блед и по-тих от предния ден, а движенията му бяха все така изящни. В следващия момент някой потропа по вратата.