Ателстан въздъхна и се върна в малката канцелария близо до олтара на Девата, където съчиняваше отговора си до игумена. И така, той вдигна перото, помисли малко и започна да пише.
„Както вече казах, преподобни отче, кесията ми е празна и сгърчена като душата на някой лихвар. Кутията за волни пожертвования беше открадната, олтарната преграда се руши, самият олтар е целият в резки и петна, а нефът често се покрива с локви вода, тъй като покривът е станал на решето. Бог ми е свидетел, че се старая да изкупя греховете си. За съжаление, през повечето време съм обграден от кървави убийства, които измъчват ума ми и ми напомнят за собственото ми ужасно престъпление. Служа на хората тук вече шест месеца и освен това изпълнявам задълженията, които ми възложихте, а именно — работя като секретар на лондонския коронер3, сър Джон Кранстън.
От време на време сър Джон ме взема със себе си и двамата заставаме над трупа на някой мъж, жена или дете. «С какво ли си имаме работа? — пита той. — С убийство, със самоубийство или пък с нещастен случай?» После започва поредната страховита история. Нерядко хората си патят от собствената си глупост — например някоя жена забравя колко е опасно за едно дете да си играе из покритите с калдъръм улици и да шари между подкованите копита на конете или пък между скърцащите колела на грамадните каруци, каращи стока откъм реката. И така, мъничето бива премазано, а невръстната му душа отлита, за да се срещне със своя Бог. Разбира се, съществуват и много по-ужасни видове смърт. Мъжете по кръчмите често се напиват и — с търбуси, пълни с евтин ейл, и души, мъртви и черни като най-дълбоката нощ — се нахвърлят едни върху други с мечове, ками или тояги. Във всички тези случаи аз съвестно си водя записки.
Все още обаче всяка дума, която чуя, всяко изречение, което напиша, и всяко местопрестъпление, което посетя, ми напомнят за кървавото бойно поле, на което се сражавах за Едуард, Черния принц. Аз, младият послушник, който наруши обета си към Бог и отведе по-малкия си брат на война. Всяка нощ сънувам онази битка — напора на облечените в стоманени брони мъже, насочените им копия, виковете и писъците. Всеки път, когато кошмарът започне да се разсейва подобно на мъгла над река, се виждам как крещя в мрака, коленичил край трупа на мъртвия си брат, в отчаян опит да призова душата му. Разбира се, знам, че всичко е напразно и че той никога няма да се върне при мен.“
Щом приключи, Ателстан прегледа писмото, остави перото на масата до него и се върна при олтарната преграда. После погледна към Бонавентура, който се изправи и елегантно се протегна.
— Не искам думите ми да прозвучат обидно, Бонавентура — рече той. — Имам предвид, че въпреки възедрото си телосложение, пухкавото си, червендалесто лице, оплешивяващото си теме и воднистите си очи сър Джон е чудесен човек. Той е почтен и всъщност доста рядко срещан служител, който вместо да взема подкупи, търпеливо търси действителната причина за всяка смърт. Защо обаче аз винаги трябва да съм с него?
Ателстан седна пред олтарната преграда и се зачуди какъв ли е смисълът да описва всички онези ужасни убийства и сцени на насилие, на които ставаше свидетел. За какво можеха да послужат те на игумена му? Във всички случаи ставаше дума за души, изпратени в мрака преждевременно, без да са имали възможност да се подготвят и да получат опрощение за греховете си. Мъже с извадени очи, прерязани гърла или изтръгнати гениталии. Жени, размазани от паднало върху им скеле или брутално убити в някоя смрадлива уличка. Ако Иисус дойдеше в Лондон, помисли си Ателстан, Той със сигурност трябваше да мине през Съдърк, където бедността и престъплението седяха заедно като двама грозни братя или пък се разхождаха из улиците ръка за ръка, разпръсквайки воня наоколо. Бонавентура се надигна от мястото си и тихо се приближи до него. Ателстан сведе поглед към котарака.
— Може би трябва да кажа на игумена за теб, Бонавентура — рече той, любувайки се на лъскавото черно тяло на уличния котарак, който беше прибрал, след като беше забелязал бялата му муцуна и бели лапи, съдраното ухо и полузатвореното му око.
— Голям си негодник — продължи Ателстан, нежно галейки котарака по главата, — но едновременно с това си най-преданият ми енориаш. За паничка мляко и няколко парченца риба си готов да ме слушаш до безкрай, а да не говорим колко си внимателен по време на служба.
В следващия момент Ателстан чу някакъв шум зад гърба си и подскочи. После се огледа наоколо и изведнъж си даде сметка, че единствената светлина в църквата идва от лоената свещ, запалена пред статуята на Девата. Той се прозя. Предишната нощ не беше могъл да мигне, тъй като всеки път, щом затвореше очи, восъчнобледото лице на брат му с онези вперени в него очи мигом се появяваше пред вътрешния му взор. И така, вместо да спи, Ателстан се беше качил на върха на църковната кула, за да наблюдава звездите. Небето и всичко, свързано с него, го очароваше още по времето, когато беше започнал да го изучава в обсерваторията на отец Бейкън на Фоли Бридж в Оксфорд. В момента Ателстан беше уморен и освен това леко напрегнат, тъй като прочутият убиец Годрик беше поискал убежище в църквата му. Откакто беше пристигнал, Годрик не беше мръднал от олтара, където беше заспал свит на кравай като псе. Разбойникът беше изял вечерята на Ателстан, беше заявил, че се чувства добре, и после се беше устроил за през нощта.