Бенедикта се наклони назад, отпускайки се върху петите си.
— Баща ми казваше — отвърна тя заядливо, — че звездите са Божията светлина в небесната твърд, поставени там от ангелите в зората на времето.
Ателстан знаеше, че хубавата вдовица само го дразни.
— Баща ти е бил прав — той смутено вдигна рамене. — Вярно е, че докато следвах в университета „Ексетър“ в Оксфорд, изучих всички велики мислители, но в крайна сметка открих, че техните обяснения бледнеят пред чудото на Божието творение.
Бенедикта, която явно беше приключила с шегите и закачките, сериозно кимна.
— Но защо тогава прекарваш толкова много време на върха на църковната кула, отче? И то през нощта… Не отричай — виждаме фенера ти да свети.
Ателстан поклати глава.
— Не знам — промълви той, — но ако в някоя ясна лятна нощ се взреш в кадифената чернота на небето и проследиш движението на планетите и проблясването на Вечерницата, повярвай ми, че ще се изгубиш в необятността им — монахът я погледна. — Това е най-голямото приближение до вечността, което човек може да постигне, без да преминава през дверите на смъртта. Когато стоя на върха на църковната кула и гледам към звездите, аз не съм монахът Ателстан. Аз съм просто един безгрижен мъж.
Бенедикта сведе поглед и леко докосна ръба на едно от олтарните стъпала с върховете на пръстите си.
— Тази нощ ще го направя, отче — промълви тя. — Ще погледна към небето и ще разбера какво е да усетиш смъртта, без да умреш.
След тези думи вдовицата бързо се изправи, коленичи пред мъждукащия олтарен светилник и тихо излезе от църквата.
Ателстан изчака вратата да се затвори след нея и се обърна към Бонавентура, който нямаше търпение да получи наградата си. И така, монахът влезе в ризницата и изнесе оттам една купичка с мляко. После седна и се загледа в котарака, който лакомо заоблизва фината бяла пяна с розовото си, островърхо езиче.
— Ех, Бонавентура, само ако знаеше… — прошепна той. — Всеки път, щом Бенедикта си отиде, аз едва се удържам да не я повикам обратно. Тя, разбира се, идва тук, за да се моли за душата на съпруга си — поредната жертва на войната, но понякога на мен ми е приятно да се заблуждавам, че идва да си поговори с мен.
Котаракът вдигна многострадалната си глава, прозя се и се върна към млякото си.
— Възпитателят ми беше прав — продължи Ателстан, припомняйки си отец Бърнард, който беше отговарял за духовното му обучение в Блакфрайърс.
— В живота на монаха има три големи трудности, Ателстан — беше му казал веднъж отец Бърнард. — Първата от тях са изкушенията на плътта! Те ще изпълват сънищата ти с видения за пухкави тела, гладки като коприна крайници, чувствени устни и коси, блестящи като злато. Това обаче ще отмине. Постът, молитвата и настъпването на старостта ще прогонят този враг от бойното поле — възрастният възпитател се беше навел към Ателстан и беше сграбчил китката му. — Втората трудност е ужасната самота на монаха, осъден да живее без съпруга и без деца. Той никога няма да усети топлата прегръдка на рожбите си, нито пък ръчичките им около врата си. Това обаче също отминава. Третата трудност е най-страшната от всички — Ателстан ясно си спомняше, че в този момент очите на отец Бърнард се бяха напълнили със сълзи. — Съществува вярване, според което на всеки човек му е отредено да обича друг. Понякога ние, монасите, изваждаме късмет и така и не срещаме този друг. Ако обаче го срещнем, изживяваме невъобразими мъки — за миг възпитателят беше замълчал, но после беше продължил. — Представяш ли си, Ателстан? Да срещнеш любовта на живота си, но Божият закон да ти попречи да я изразиш? Да си принуден да избираш между това да нарушиш обета си и да бъдеш осъден от Църквата на вечни мъки или да му останеш верен и да попаднеш в собствения си ад? Ако избереш второто, ти гарантирам, че никога няма да забравиш любимата си — непрекъснато ще я търсиш сред тълпата и ще разпознаваш лицето й в лицето на всяка жена, която срещаш. Денем тя ще владее мислите ти, а нощем ще се явява в сънищата ти.
Ателстан се сети за Бенедикта и си даде сметка, че много добре разбира какво е имал предвид наставникът му.