— Мили Боже! — промърмори той.
После монахът се изправи и изтупа расото си. Бонавентура, който вече си беше изял млякото, се приближи до него и се взря в лицето му.
— Католик или котколик си ти, а, Бонавентура? — Ателстан се засмя на не особено сполучливата си шега. — Имам чувството, че игуменът ми се подиграва — прошепна той. — Вече прехвърлих двайсет и осмата си година, а животът ми не само че не се подобрява, ами дори се влошава.
А дали по този начин висшестоящите не го изпитваха, зачуди се монахът. Може би тъкмо затова след мъките на послушничеството го бяха изпратили в славния университет „Ексетър“, после го бяха върнали в Блакфрайърс, натоварвайки го с най-черната работа, и най-накрая го бяха назначили за секретар на коронера сър Джон Кранстън и за енорийски свещеник на църквата „Сейнт Ерконуолд“ в Съдърк.
Ателстан коленичи, прекръсти се и тихо занарежда някакъв псалм. В следващия момент откъм задната част на църквата се чу шум и той стреснато се изправи, решавайки, че градските власти са изпратили хора, които да приберат Годрик. Дори в бедняшкия Съдърк, помисли си монахът, се усещаше, че времената са смутни. Едуард III беше мъртъв, а наследникът му, Ричард II, беше само момче, над което могъщите благородници все още успяваха да се налагат. Ателстан взе една свещ, запали я от другата, която гореше пред статуята на Девата, и бързо прецапа през локвите, останали в нефа след яростната буря, разразила се преди няколко дни. Когато стигна до вратата, той я отвори, надникна навън и се усмихна. Стражите се бяха разбудили и в момента водеха ожесточен спор със сър Джон Кранстън. Щом видя секретаря си, коронерът моментално извика:
— За Бога, братко, кажи на тези глупаци кой съм! — той потупа коня си по врата и гневно се огледа наоколо. — Чака ни работа — поредната смърт в Чийпсайд! Бил е убит наш виден съгражданин. Хайде, братко, зарежи тези дръвници и да вървим!
— Не им се сърди, сър Джон, те просто не са те познали — отвърна Ателстан. — Пък и как биха могли, като си се увил в този плащ и си нахлупил тази качулка…
Коронерът изду грамадните си бузи, отметна качулката от главата си и изръмжа към досадните стражи:
— Аз съм сър Джон Кранстън, градският коронер, а вие, господа, нарушавате обществения ред! Хайде, махайте се от пътя ми!
Щом чуха това, мъжете се свиха като бити псета, а по мрачните им лица се изписа смесица от гняв и страх.
— Да вървим, Ателстан! — изрева Кранстън, след което сведе поглед към краката на монаха. — И разкарай този проклет котарак! Не мога да го понасям!
Бонавентура от своя страна явно много харесваше коронера, така че пъргаво слезе по стълбите, седна под коня на високия мъж и нежно се взря в него, сякаш в ръцете му имаше ведро, пълно с гъсто мляко, или пък поднос, отрупан с вкусна риба. Кранстън извърна глава и се изплю.
— И не смейте да закачате Годрик! — предупреди Ателстан стражите. — Забранявам ви да влизате в църквата ми!
Монахът изчака мъжете да кимнат, след което заключи вратата и се отправи към къщата си, където натъпка в износените си кожени дисаги пергамент, пера и мастило. После оседла Филомел и се присъедини към сър Джон. Коронерът беше в добро настроение — той мразеше рутинните задължения, така че кавгата с пазачите го беше ободрила. И така, сър Джон гръмко продължи да ругае градските стражи, а после премина към златарите и свещениците. Накрая отправи един лукав поглед към Ателстан и прибави към списъка си и доминиканските монаси, изучаващи звездите. Ателстан се престори, че не го чува, и подкара Филомел напред.
— Хайде да вървим, сър Джон. Нали каза, че ни чака работа…
Кранстън обаче беше набрал скорост, така че изкрещя още една обида към стражите, след което пришпори коня си и го изравни с този на Ателстан.
— Предполагам, че и снощи не си мигнал, а, братко? С твоите проклети звезди и с дяволския котарак, с вечните ти молитви и литургии!
— Ти също трябва да се обръщаш по-често към звездите, сър Джон — подразни го Ателстан.
— Че защо? — попита грубо Кранстън. — Да не би наистина да смяташ, че планетите и небесните тела влияят върху живота на хората? Доколкото знам, църковните отци осъждат подобни вярвания…
— В такъв случай осъждат и Витлеемската звезда! — отвърна Ателстан.
Сър Джон се оригна, сграбчи неизменния си винен мях, преметнат през седлото му, отпи една голяма глътка и повдигайки единия си бут, пръдна с всичка сила. Ателстан реши да не обръща внимание на мнението на сър Джон, независимо дали то е изразено с думи, или по друг начин. Той знаеше, че дълбоко в себе си коронерът е мил и добронамерен човек.