Когато игуменът и хората му се появиха откъм улицата и спряха пред църквата, Ателстан вече ги очакваше. Без да обръща внимание на сърдития поглед на Кранстън, той хвана юздите на коня на игумена и вдигна очи към благото му лице.
— Реши ли какво ще правиш, братко Ателстан?
— Да, отче — отвърна монахът. — Бих искал да остана тук и да докажа, че освен добър свещеник мога да бъда и добър секретар на коронера!
— Сигурен ли си, братко?
— Да, отче, сигурен съм.
Игуменът се усмихна.
— Така да бъде — прошепна той, след което благослови Ателстан, сбогува се с него и пришпори коня си напред.
Монахът изчака тропотът на конски копита да заглъхне и чак тогава погледна към Кранстън, който тайничко попиваше очи с ръкава си.
— Да му се не види, братко! — изрева той. — Досега не бях стоял трезвен толкова дълго! Вече ми е толкова горещо, че дори очите ми се потят! — коронерът дяволито погледна към Ателстан. — Какво ще кажеш да се подкрепим, а?
— Господ да ни е на помощ! — промърмори монахът и се заизкачва по стъпалата на църквата, оставяйки сър Джон да беснее зад гърба му.