Като да потвърди думите й, младенецът издаде из дрипите си, дето се задушаваше, един пронизителен и по-силен писък, па пак се потаи. Аз видях върха на голата му присинясала главичка, която дрипите не можеха да потулят добре и я излагаха на действието на острия вечерен студ.
— Ти не познаваш ли в София някои добри хора да ми вземат малкото, за душата си? Аз попитах за пола на детето.
— Момиче е.
И по погледа ми като позна моето безсилие да й дам положителен отговор, поздрави ме и продължи пътя си пак тичешката.
Детето плачеше в дрипите си, гласецът му се разсяваше и умираше из едрите късове сняг, които премрежаваха измръзналия въздух и вероятно засипваха мекото теменце на малкото мъчениче.
И аз останах вдървен на мястото си с поглед, прикован в бабата, чиято къса фигура се замрежваше от снега заедно с люлката на гърба й.
Няма да забравя никога тежките мисли, безпомощното страдание на душата си в тая минута. Аз приличах на човек, който е заглушен от гърма на една мълния, паднала близо при него. Тая страшна жизнена трагедия, тъй немилостиво истинна, тъй безпощадно жестока и сурова, една от хилядите, които се вършат всеки ден около нас, размиря дълбочините на душата ми. Тя повдигна там нещо подобно — не вече на жалост, на милост, свойствени на човешката природа при вида на големи нещастия, — друго някакво чувство, по-силно, по-страшно и болезнено, прилично на вътрешна, смъртна тревога на виноват човек, почти — угризение на съвестта… Това безизходно човешко нещастие, с което се допряхме ненадейно лакът до лакът преди малко, в минутата, когато душата ми сибаритски се потапяше в безпечните вълни на сладка мечтателност, стори ми се като един укор, като огнен протест против моя човешки егоизъм и престъпно самодоволство пред мировото Зло, през великата световна Скръб, която като разярено море реве, залива и поглъща около нас битиетата… И как противна ми се видя тая наша сигурност и слободия, които ни пречат да мислим, че нещастия ги заместят другаде! Нашите вкусове и деликатни потребности на духа, които тъй нежно възпитаваме и галим в себе си, ми се видяха една кървава ирония въз тежката съдба на тегловния народ.
Тоя баща, издъхнал така злочесто, и тая майка, умряла вчера при мъките на раждането, лишени от всякаква лекарска помощ, това злочесто сираче, момиченце, което се е родило вчера гладно, живяло е днес гладно и тая нощ може би от глад и от студ ще умре, тая труженическа челяд, която изгнива тъй леко и нечуто, са прости и най-обикновени епизоди от ежедневния живот на народната маса. И тая маса влачи търпеливо и безответно своето тежко съществувание, без да се интересува да знае нашите прогреси, културни напредъци, тънки духовни наслаждения, гръмки намерения и още по-гръмки фрази за подобрението на това съществувание; тя даже не подозира нашето и няма нужда от него, за да работи, за да тегли и да умира спокойно…
Тия негодуващи чувства в мене имаха ли своята основателност? Не преувеличавах ли под гнета на внезапно потресение тежината на нашата отговорност пред по-малките братя, които се наричат страждуще човечество? Крива ли е съвсем нашата култура, че като е дала възможност нам — малцината, фаворизираните — да разстиламе своята суета, лукс и благородно бездействие из градовете, напълно безсилна е да тури балсам в болките на голямото болшинство на обезнаследените от съдбата? Не знам; но в нея минута такива чувства и мисли ме нагънаха, аз не можех да се отърва от наплива им, моята възнегодувала душа търсеше обяснението на злото, непременно обяснението, и го намираше именно в тоя строй на света, който й се показваше една велика неправда… И аз несъзнателно поглеждах с благоговение към сонма на великодушните съновидци, на толстоевците утописти, на бълнувачите за всемирна правда и доволство, щастие и други славни безумия…
Задавах си въпрос, къде ще се озове сега тая нещастна селянка и кого ще моли с детето? Къде тя ще се щура в тоя голям и непознат за нея град? Кой ще приеме, кой ще се реши да осигури бедното създание, ако то не умре тая нощ, и какво ще го чини бабата, ако тя не срещне сърцето на една милостива майка, ако не намери за пропадналото сираче една топла люлчица и една млечка цица, за да влеят във вкочанясалото му тяло благата топлина на живота? И понеже-в това не може почти да съществува съмнение, когато е думата за нашето общество — тя няма да намери ни заслон, ни любов за пеленачето, какво ще го прави и как ще го отгледва тая старица, надвесена над прага на гроба? Има въпроси неразрешими, както има страдания безизходни. Пред такива въпроси куражът се губи в съзнанието на пълното безсилие, човек отпуща безпомощно ръцете си пред фаталността и волята на съдбата… Той замижава, като да избегне и не види страховития призрак на действителността…