Бабичката беше отминала вече около половина километър напред, нейната дребна фигура и оттука личеше как бързо се движи сред прозирната мрежа на снежните парцали. Ненадейно аз се повърнах назад и реших да я стигна. Какво исках да направя! Не зная, но чувствувах, че трябваше да направя нещо… Из пътя аз мислех как да сторя, та да помогна, да се погрижа за съдбата на детето поне през тази студена нощ. Моите лични обстоятелства туряха ме в невъзможност да изпълня изцяло дълга на самоотречението, на самопожертвуванието за ближния по-малък брат. Може би и то беше. Човек е наклонен да прикрива твърдосърдечието си под първата благовидна маска, която му падне под ръка… Успява ли да излъже и вътрешния си съдник — съвестта? Никак. Той само сполучва да я поукроти, да направи по-малко сърдити и болезнени въртенията й… Тоя безпристрастен съдия е вдадлив на компромиси също… Онова, което намислих, беше: с няколко лева, които можех да дам на бабата тая вечер, за да намери подслон и кърма за пеленачето, и чрез справките, които щях да сторя утре, може би да сполучех да обезпеча това еднодневно съществувание и да го спася от неминуема гибел. Аз усилвах, колкото можех, вървежа си с подобни едни кроежи в главата. Снегът се засилваше, аз едвам виждах силуета на бабата. При бариерната барака тя се спря; разбрах, че тя приказваше със стражарина там. Това ми помогна да презполовя разстоянието, което ни делеше. Вятърът подхващаше снега и го въртеше на кълбуци. Стигнал при платното на железницата, оттатък бараката, аз видях селянката, че оставила шосето и ударила надясно по една пътека през поляната. Тая седемдесетгодишна бабичка бързаше с лекостта на едно пъргаво момиче! Опитах се да й извикам, но силният вятър не остави гласа ми да стигне до нея. Най-после тя стигна до Коньовица, наляво от старото турско укрепление, и се спусна в дола на Княжевската река. Подир две-три минути аз се озовах при моста на реката, но напразно търсих бабата с поглед. Тя беше се изгубила из някоя от тесните улици на тоя стар квартал. Моите озъртания и лутания бяха напразни: аз окончателно изгубих следите й и утешението да сторя едно добро дело. Вятърът, превърнал се вече на фъртуна, фучеше и разнасяше с бясна бързина снежни облаци из вечерната дрезгавина, блъскаше врати и прозорци и в сложния вой на стихийното свирепствуване мене се чинеше, че слушаме все оня жаловит, болезнен писък на детенцето, което на тоя миг умираше от глад и замръзваше от студ…
Когато минах край „Свети Крал“, аз, съкрушен, засрамен, неволно се отбих в черквата и дълго се молих…
1893