— Проклятие — прошепна сам на себе си Гордън. На тези графики честотата на емисиите от индиевоантимонидната проба нарастваше отляво надясно. — Шумът изтрива високите честоти.
— Не винаги.
— А?
— Ето още един опит. Взех данните само няколко минути след онези.
Гордън разгледа третия x/y резултат. Вляво имаше доста ясен пик при ниски честоти, а после вдясно — шум.
— Не разбирам.
— Нито пък аз, естествено.
— Преди винаги сме имали равен, постоянен шум.
— Да? — въпросително го погледна Купър. Гордън беше професорът тук и Купър му прехвърляше топката.
Гордън замислено присви очи.
— Имаме пикове, но само от време на време.
— Така изглежда.
— Време. Време — разсеяно мърмореше Гордън. — Хей, на писеца му трябват, да кажем, към трийсет секунди, за да се придвижи през листа, нали?
— Ами, можем да променим това, ако смяташ…
— Не, не, чуй — припряно го прекъсна Гордън. — Да предположим, че шумът не присъства винаги. На тази диаграма — върна се към втория лист той, — източникът на шума се е проявявал само, когато писецът е записвал ниските честоти. Десетина секунди след това е изчезнал. Тук — посочи с дебелия си пръст той третата x/y графика, — бъркотията е започнала, когато писецът е стигнал до високите честоти. Шумът се е върнал.
Купър сбърчи чело.
— Но… аз си мислех, че състоянието при експеримента е постоянно. Искам да кажа, че нищо не се променя, това е въпросът. Поддържаме температурата ниска, но постоянна. Оптиката, предусилвателите и пречиствателите са загряти и се придържат към модела. Те…
Гордън му махна с ръка да замълчи.
— Не става дума за нещо, което правим ние. Загубихме седмици да проверяваме електрониката — тя не дава дефект. Не, има нещо друго, това искам да кажа.
— Но какво?
— Някакво външно въздействие.
— Как би могло…
— Кой знае? — отново ентусиазиран отвърна Гордън и започна да се разхожда насам-натам, типично за него, когато беше нервен. Подметките на обувките му изскърцваха при всяко обръщане. — Всичко това означава, че в индиевия антимонид има друг източник на сигнал. Или че индият улавя времепроменлива енергия, излъчвана вън от лабораторията.
— Не разбирам.
— По дяволите, нито пък аз. Но нещо пречи на засичането на ядрения резонанс. Трябва да го проследим.
Купър присви очи към неправилните линии, сякаш измерваше наум промените, които трябваше да се направят, за да се проучи проблема.
— Как?
— Щом не можем да премахнем шума, трябва да го изследваме. Да открием откъде идва. Дали се явява при всички индиевоантимонидни проби? Дали не прониква от някоя друга тукашна лаборатория? Или е нещо ново? Такива работи.
Купър бавно кимна. Гордън екипира с молив няколко бързи диаграми на електрически вериги върху гърба на един от листовете. Сега виждаше нови възможности. Настройка на едно място, нов уред — на друго. Можеха да заемат някои части от Лейкин, в другия край на коридора и навярно да измолят за ден-два спектралния анализатор на Фехер. Моливът на Гордън издаваше тихо скрибуцане на фона на пухтенето на вакуумните помпи и всепроникващото бръмчене на електрониката, но той не чуваше нищо. Идеите сякаш извираха от ума му и скрибуцаха чрез молива върху хартията, като че ли изписваха едва ли не преди още да ги обмисли. Гордън усещаше, че е попаднал на нещо в този проблем с шума. Зад данните, подобно на дивеч в гъсталак, можеше да се крие нова структура. Щеше да я открие — той бе уверен в това.
4.
1998 г.
Грегъри Маркъм мина с велосипеда си покрай миризливите сгради, посветени на ветеринарната медицина и влезе в отбивката на лабораторията „Кавендиш“. Беше му приятен нежният повей на влажен въздух, който обливаше лицето му, докато взимаше завоите, внимателно и ритмично прехвърляйки тежестта си. Целта му бе да открие най-късата крива, която да го изкара пред входа на лабораторията — геодезична мярка за това конкретно местно изкривяване на пространството. Последно натискане на педалите и той скочи в движение от колелото с прилична скорост, като се затича до него и използва инерцията му, за да го намести в една от бетонните стойки.
Маркъм поизпъна кафявото си ирландско яке и се заизкачва по стъпалата, като взимаше по две наведнъж — навик, който го караше да изглежда така, сякаш вечно закъснява занякъде. Разсеяно намести на носа си очилата, които му оставяха червен белег и прокара пръсти през брадата си. Тя беше добре очертана и следваше обичайното очертание на острата му челюст от бакенбардите до мустаците, но като че ли се разрошваше час по час, както и косата му. Запъхтял се бе от карането на велосипеда повече от обикновено. Или беше напълнял през последната седмица, заключи той, или просто захабяването от възрастта бе задълбало малко по-навътре. Беше на петдесет и две и се поддържаше в сравнително добра форма. Медицинските проучвания бяха доказали достатъчно достоверно връзката между физическите упражнения и дългия живот, за да го накарат да се поддържа.