Вакуумните помпи кашляха. Тахиони с големина 10–13 см пронизваха цели вселени, минаваха през 1028 см охлаждаща се материя за по-малко време, отколкото бе необходимо на окото му, за да абсорбира някой фотон от бледата лабораторна светлина. Всички разстояния и времена се увиваха едно в друго, ексцентричности всмукваха материята на творението. Вълнуваха се събитийни хоризонти и светове се намотаваха в светове. В тази стая се разнасяха гласове, гласове, които крещяха…
Ренфрю се изправи и внезапно му се наложи да се вкопчи в осцилоскопа, за да не падне. Господи, треската. Тя го стискаше в ноктите си, прокарваше огнените си призрачни пръсти през мозъка му.
ОПИТ ЗА КОНТАКТ ОТ 2349. Вече всякаква надежда да се свърже с миналото беше напразна, осъзна той, премигвайки с очи. Стаята се залюля, после се изправи. Сега, когато Маркъм го нямаше, а Уикъм отсъстваше от дни, вече нямаше никаква надежда да разберат какво се бе случило. Тежката ръка на причинността щеше да победи. Успокоителният човешки свят от течащо време щеше да продължи, като Сфинкс, който не издава нито една от тайните си. Безкрайни върволици от дядовци щяха да изживеят живота си в безопасност от Ренфрю.
ОПИТ ЗА КОНТАКТ — отново трепна осцилоскопът.
Но ако не знае къде и кога са те, нямаше никаква надежда да отговори.
Здравейте, 2349-а. Здравейте там. Тук е 1998-а, и x и t, които си спомняте. Здравейте. ОПИТ ЗА КОНТАКТ.
Ренфрю се усмихна с мрачна ирония. Разнасяше се шепот и влагаше в индия сладки думи за утрешния ден. Там имаше някой. Някой носеше надежда.
В стаята беше студено. Ренфрю седеше сгушен сред уредите си, потеше се, гледаше взривовете от вълни. Бе като островитянин от Южното море, който наблюдава самолетите да чертаят величествените си линии по небето, неспособен да им извика. „Аз съм тук. Здравейте, 2349-а. Здравейте.“
Опитваше една модификация на сигналния корелатор, когато лампите изгаснаха. В лабораторията нахлу пълен мрак. Далечният агрегат тракаше и пухтеше в тишината.
Трябваше му доста време, за да намери опипом пътя навън, на светло. Беше мрачно, сиво пладне, но той не забеляза — бе му достатъчно да е навън.
Не можеше да чуе никакъв звук откъм Кеймбридж. Вятърът донасяше кисел дъх. Никакви птици. Никакви самолети.
Ренфрю тръгна на юг към Грантчестър. Погледна веднъж назад към ниския квадратен профил на „Кавендиш“ и на бледата светлина вдигна ръка за поздрав. Помисли си за микровселените, наслоени една в друга като ципи на луковица. Той вдигна глава и макар да му се виеше свят, се втренчи в облаците, някога толкова прекрасна гледка. Над тяхната обвивка бе галактиката, огромен рояк от цветни светлини, въртящи се величествено бавно сред вечната нощ. После сведе очи към изровения, стар път и почувства, че от раменете му се смъква огромна тежест. Вече толкова време миналото го беше парализирало. Бе го умъртвило за реалния свят наоколо. Сега Ренфрю разбра, без съвсем да знае как, че той е завинаги загубен. И вместо да се изпълни с отчаяние, физикът се усещаше щастлив и свободен.
Напред беше Марджъри и несъмнено се страхуваше да е сама. Той си спомни консервите й върху безкомпромисно правите лавици и се усмихна. Щяха да ги изядат за известно време. Щяха да си приготвят набързо храна, както правеха преди да се родят децата. Скоро щеше да им се наложи да отидат в провинцията и да приберат Джони и Ники, разбира се.
Леко запъхтян, с прочистваща се глава, Ренфрю вървеше по пустия път. Като се замислеше, наистина имаше да прави много неща.
46.
28 октомври 1974 г.
Вървеше от хотела си по Кънектикът авеню. Приемът щял да е с шведска маса, пишеше в писмото, така че Гордън спа до единайсет. Отдавна беше научил, че за кратките пътувания на Изток бе най-добре да не се отпуска пред мита за часовите пояси и да се придържа към западния си режим. Така или иначе, това неизменно съответстваше на изискванията към посетителите от други градове, тъй като такива случаи бяха извинения за пикантни излишества в скъпи ресторанти, следвани от сериозни откровения над няколко чаши кафе („сега, след като сме далеч от службата, мога да говоря откровено“), а после от допълзяване до леглото в късна нощ. Ставането в десет часа на следващата сутрин рядко му пречеше да стигне до ННФ или АЕЦ преди самите шефове, просто защото не закусваше.
Той мина през градския зоопарк — повече или по-малко му беше на път. Проследяваха го жълти кучешки очи, замислени за последствията в случай, че решетките ненадейно изчезнаха. Шимпанзета се люлееха като махало в безкрайния цикъл на тясната си вселена. Естественият свят тук бе свит в малко пространство сред далечни клаксони и надвиснали, квадратни профили на мрачни кафяви тухли. Гордън усещаше студената и влажна пълнота на вятъра, проправил си път нагоре от Потомак. Той приветстваше повея на сезоните, препинателни знаци в прекалено дългите изречения на месеците, истинско облекчение от калифорнийската монотонност.