За пръв път бе дошъл идвал тук с майка си и баща си. Сега онази туристическа орбита представляваше мъгляви спомени от ъгълчето на неговия предпубертет, онзи период от живота, който смяташе за златна възраст на всеки човек. Помнеше благоговението, което изпита пред гладкия бял блясък на паметника на Вашингтон и Белия дом. В продължение на години след това беше убеден, че когато в прогимназията пееха „Америка“ и повтаряха рефрена за алабастрови величия, се подразбираха точно тези тържествени монументи. „Нашата страна всъщност започва от Вашингтон“ — бе казала майка му, без да забравя да допълни педагогичното „федерален окръг Колумбия“, така че синът й никога да не го бърка с щата. И Гордън, влачен по предварително определения списък от исторически светини, видя какво има предвид тя. Зад френския облик на градския център лежеше селски парк, земя, която дъхаше на Джеферсън и обточени с дървета булеварди. Оттогава Вашингтон винаги си остана за него вход към огромна република, в която посевите никнеха под англосаксонско слънце. Там синеоки, русокоси хора караха жълти спортни коли, които оставяха зад себе си облаци прах, докато прелитаха от един провинциален панаир на друг, където жените печелеха награди за ягодови компоти, мъжете пиеха водниста бира и целуваха момичета, всички еднакво стремящи се да приличат на Дорис Дей. Беше гледал нагоре към „Духът на св. Луис“, които висеше като парализирана нощна пеперуда в Смитсъновия институт и се чудеше как един такъв град — „без нито един добър колеж“, беше изсумтяла майка му — може да размахва криле и да се издига толкова нависоко.
Гордън пъхна ръце в джобовете си, за да ги стопли и продължи да върви. Ъгълчетата на устата му весело се извиваха нагоре. Бе научил много за огромната страна извън Вашингтон, най-вече от Пени. Търканията помежду им се бяха изгладили след събитията от 1963 г. и двамата отново бяха открили онази настойчива химия, която отначало ги беше привлякла във взаимосвързаните им орбити, кръгове с център точно по средата между двамата. Нещото между тях не бе геометрична точка, а по-скоро малко слънце, разпалващо помежду им страст, която Гордън смяташе за по-дълбока от всичко, случило му се дотогава. Ожениха се в края на 1964 г. Баща й, съвсем обикновеният Джак, настоя на голяма сватба, блестяща и пропита с шампанско. Пени носеше традиционната бяла рокля. Всеки път, когато някой го споменеше, тя дяволито свеждаше поглед. Онази зима беше дошла с него във Вашингтон на първото му голямо представяне пред ННФ с искане за негова собствена стипендия. Разговорите протекоха добре и Пени се влюби в Националната галерия, където ходеше всеки ден, за да гледа картините на Вермеер. Ядяха в рибни ресторанти, заедно със светила от ННФ и се разхождаха надолу от купола на Конгреса към паметника на Линкълн. Тогава не им пречеше студената, хапеща влага, тя съответстваше на сценария. Струваше им се, че всичко съответства на всичко останало.
Гордън погледна адреса и откри, че му остава още една пресечка. Контрастите на Вашингтон винаги го бяха занимавали. Тази оживена улица имаше свое собствено достойнство, макар да я пресичаха по-тесни булеварди с малки магазинчета, разпадащи се къщи и ъглови бакалници. По праговете се облягаха чернокожи старци, чиито големи кафяви очи наблюдаваха поддържаната от данъците суетня. Гордън махна на един от тях и когато зави зад ъгъла, попадна в огромен двор. Той притежаваше суровия френски класически правителствен стил от 50-те години, с конични кипариси, застанали като часовои на категорично отсечените ъгли. Оформените храсти волю-неволю насочваха погледа към безпощадни перспективи.
Е, помисли си Гордън, грубовата и надута архитектура или не, това е положението. Той се наклони назад на пети, за да погледне сградата. Гранитна фасада водеше нагоре към ласкаво небе. Гордън извади ръце от джобовете и отметна кичурите от очите си. Косата му вече предателски оредяваше на темето, знаеше го, сигурен признак, че плешивостта на баща му ще открие далечния си отклик, когато самият той прехвърлеше четирийсетте.
По пътя си вътре отвори една след друга три стъклени врати. Пространствата между тях изглежда служеха като херметични камери, запазващи сухата топлина в сградата. Отпред имаше маси с луксозни ленени покривки. В центъра на застланото с килим фоайе — групички мъже в официални костюми. Гордън излезе от последната херметична камера и попадна в приглушеното бръмчене на разговорите. Плътни завеси поглъщаха звуците и придаваха на атмосферата погребална тържественост. Вляво — група секретарки. Една от тях се отдели и се приближи към него. Беше в дълга, кремава копринена дреха, която Гордън би приел за вечерна рокля, ако не бе едва пладне. Попита го за името му. Той бавно й отговори.