— А — отвърна тя, с разширени очи и отиде до една от масите. Върна се с табелка, не обичайната пластмаса, а здрава дървена рамка с твърд бял картон, на който с калиграфски букви беше написано името му. Момичето му я закачи. — Искаме гостите ни да изглеждат превъзходно днес — с разсеяна загриженост каза тя и изтупа въображаема прашинка от ръкава на сакото му. Гордън се разтопи от вниманието и й прости за опитното лустро. Във фоайето прииждаха още мъже, всички в костюми, повечето от които в характерния бюрократски черен цвят. Секретарките ги посрещаха с дъжд от табелки — пластмасови, забеляза той, — номера на местата и пропуски. В един от ъглите някаква жена, която изглежда им бе началник, помагаше на слаб, белокос мъж да свали огромното си, тежко палто. Движенията му бяха деликатни и неуверени и Гордън разпозна в него Джулс Чардамън, ядреният физик, открил някаква частица и получил за този си труд Нобелова награда. „Смятах го за починал“ — помисли си той.
— Гордън! Снощи се опитвах да се свържа с теб — извика един оживен глас зад него.
Той се обърна, поколеба се и стисна ръката на Сол Шрифър.
— Пристигнах късно и излязох да се поразходя.
— В този град?
— Изглеждаше безопасен.
Сол поклати глава.
— Може би не нападат мечтатели.
— Навярно не изглеждам достатъчно преуспяващ. Сол блесна с известната си в цялата страна усмивка.
— Не, изглеждаш страхотно. Хей, как е жената? С теб ли е?
— А, добре е. Отиде на гости при родителите си, нали знаеш, да им покаже децата. Обаче самолетът й тръгва насам тази сутрин. — Той хвърли поглед към часовника си. — Скоро би трябвало да е тук.
— Хей, страхотно, ще се радвам да я видя отново. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
— Съжалявам, имаме други планове. — Гордън осъзна, че го е казал прекалено припряно и добави: — Може би утре. Колко време ще останеш тук?
— Трябва да тръгвам за Ню Йорк по обяд. Ще се видим следващия път, когато дойда на крайбрежието.
— Чудесно.
Сол несъзнателно присви устни, сякаш обмисляше как да започне следващото изречение.
— Нали знаеш, онези части от старите съобщения, които запази за себе си…
Гордън му отвърна с безизразно лице:
— Само имена, това е всичко. За пред публиката казвам, че са били заглушени от шума. Което отчасти е вярно.
— Да. — Сол се загледа в лицето му. — Виж, след цялото това време ми се струва… виж, това ще хвърли наистина интересна допълнителна светлина върху целия въпрос.
— Не. Стига, Сол, вече сме обсъждали тези неща.
— Изминали са години. Не мога да разбера…
— Не съм сигурен, че имената са правилни. Една буква тук, друга там — ето че имаш грешни имена и хора.
— Но виж…
— Забрави го. Никога няма да публикувам частите, в които не съм сигурен. — Гордън се усмихна, за да смекчи думите си. Имаше и други причини, но не искаше да навлиза в тях.
Сол добродушно сви рамене и докосна новоотгледаните си мустаци.
— Добре, добре. Просто си помислих, че бих могъл да опитам да те хвана в добро настроение. Как вървят експериментите?
— Все още си играем с чувствителността. Знаеш как е.
— Получавате ли някакви сигнали?
— Не мога да кажа. Шумът е невероятен.
Сол се намръщи.
— Там би трябвало да има нещо.
— О, има.
— Не, искам да кажа, освен онова, което получи през ’67 г. Мога да се обзаложа, че си беше чисто съобщение. Но не на код или език, който ни е известен.
— Вселената е доста голяма.
— Смяташ ли, че са били отдалече?
— Виж, имам само предположения. Но сигналът беше силен и точно насочен. Бяхме в състояние да докажем, че фактът, че продължи три дни и после прекъсна, се дължи на това, че Земята е пресякла някакъв тахионов лъч. Бих казал, че ние просто сме попаднали на пътя на нечия чужда комуникационна мрежа.
— Хм-м. — Сол се замисли над думите му. — Нали знаеш, само да можехме да сме сигурни, че онези съобщения, които не успяхме да разшифроваме, не са от земен предавател от далечното бъдеще…