Гордън се ухили. Сол вече беше едно от най-големите имена в науката, поне от гледна точка на масовата публика. Научно-популярните му публикации бяха в списъка на бестселърите, телевизионните му поредици се излъчваха в най-гледаното време.
— Искаш да кажеш, че бихме получили доказателство за съществуването на извънземна цивилизация — довърши вместо него Гордън.
— Естествено. Струва си да опитаме, нали?
— Може би.
Големите бронзови врати в края на фоайето се отвориха. Тълпата се затътри към залата, където щеше да е приемът. Гордън бе забелязал, че групите хора обикновено се движат сякаш в процес на бавна дифузия и тази тълпа не правеше изключение. Познаваше мнозина от гостите: Чет Манахън, специалист по методиката на твърдото агрегатно състояние, който винаги носеше жилетка с подходяща вратовръзка, знаеше пет езика и само пет минути след началото на запознанството се уверяваше, че и ти си го разбрал; Луиза Шварц, която противно на името си имаше блестящо бяла кожа и ум, каталогизиращ всичко в астрофизиката, включително повечето от нецензурните клюки; Джордж Маклин, червенолик и шумен, с мускулести рамене, който провеждаше експерименти, изследващи детайлите на инерцията в течен хелий; Дъглас Кар, цар на тълпите от студенти, който публикуваше по две статии месечно върху структурата на отделните твърди тела, което му даваше възможност да води лекции в слънчеви летни училища из Средиземноморието; Брайън Нантс, с неговата невероятна взривоопасна енергия, която в статиите му се превръщаше в изкусни, лаконични уравнения, лишени от коментари или спорове със съвременниците му, придружени от категорично презрително резюме; и още много други. Някои беше срещал случайно по конференции, с други бе водил разгорещени спорове на заседанията на АФД11. Повечето от останалите бяха просто мъгляви лица, които свързваше само с инициалите им под интересни статии. Беше ги срещал на сандвичи и бира преди да изнесе някой семинар или ги бе виждал да получават любезни аплодисменти след като са измърморили в микрофона предизвикателния си доклад на някое събрание. Сол се загуби сред тази тълпа по средата на разказа за плана си за търсене на извънземни с помощта на сигналите в тахионовия спектър. Гордън можел да направи тези наблюдения, нали, а Сол да се заеме с данните и да види какво означават.
Гордън се откопчи, като остави една скоростно разговаряща група специалисти по частиците да се вклини между него и Сол. Шведската маса беше пред него. Както бе типично за тях, учените не си губеха времето да се колебаят пред масата на самообслужване. Гордън си сложи говеждо върху хляб и се отдръпна с приличен сандвич. Когато го захапа, вкусът на хрян прочисти синусите му и напълни очите му със сълзи. Пуншът беше превъзходна смесица от шампанско и горчив портокалов сок.
Сега Шрифър беше заобиколен от полумесец одобрителни лица. Странно как напоследък известността завладяваше науката — появяването в шоуто на Джони Карсън даваше по-добри резултати в ННФ, отколкото публикуването на блестяща поредица от статии във „Физикъл Ривю“.
И все пак, в края на краищата всичко зависеше от вниманието на медиите, помисли си Гордън. В края на пресконференцията на Рамси и Хъсинджър той бе почувствал как притискащата горещина протича през него и се излива във въздуха. После, когато на 22 ноември гледаше Кронкайт мрачно да говори пред камерата, беше изпитал същото усещане. Това ли бе белегът за действително неизбежен парадокс? В онзи момент ли бъдещето се беше променило радикално? Нямаше начин да разбере, поне засега. Бе размишлявал над доклади за атмосферни феномени, за засичане на космически излъчвания, за радиошумове и променливи стойности на звездната светлина — и не откри нищо. Все още не бяха измислени уреди за измерване на ефекта. Гордън обаче чувстваше, че има субективно възприятие за момента, когато това се бе случило. Навярно защото беше прекалено близо до центъра на парадокса. Или защото вече бе предразположен, както би се изразила Пени, тоест, настроен да го усети? Може би никога нямаше да разбере.
Едно от минаващите покрай него лица му кимна.
— Какъв ден — официално каза Айзък Лейкин и продължи нататък. Гордън кимна. Забележката беше подходящо двусмислена. Лейкин бе станал директор в ННФ и ръководеше изследванията върху ядрения магнитен резонанс. Спорната област на Гордън, засичането на тахиони, се отнасяше към ресора на друг. Сега Лейкин беше известен най-вече със съавторството си в публикуваната във „Физикъл Ривю Летърс“ статия за „спонтанния резонанс“. Прехвърлената върху него слава го издигна до сегашния му пост — той бе от хората, които винаги изплуваха на повърхността.