Министърът тръгна напред. Марша сложи ръка върху рамото на Гордън и се пресегна.
— Вратовръзката ти е прекалено стегната. Като че ли се опитваш да се удушиш. — Сръчните й пръсти разхлабиха възела. От съсредоточаването зъбите й се впиха в долната й устна, докато червената плът под гладкия пласт червило не побеля. Гордън си спомни начина, по който побеляваше пясъкът под краката му, докато тичаше.
— Хайде. Хайде — настоя дамата с перлите. Те тръгнаха през отворилия се в неподвижната тълпа коридор и ненадейно се оказаха на сцената. Наоколо се суетяха осветени от прожектори фигури. Заскърцаха столове. Друг прислужник в абсурдните бели ръкавици пое ръката на Марша и изведе двама им под ослепителния блясък. Там имаше три реда столове, повечето вече заети. Марша беше в отсрещния край на първия ред, а Гордън до нея. Прислужникът се увери, че тя се е настанила благополучно. Гордън също седна. Прислужникът се изпари. Марша носеше модерна къса рокля. Усилията й да я смъкне под извивката на коленете си привлякоха вниманието му. Той се изпълни с приятно чувство за собственост — скритата от публиката прелестна извивка на бедрото й бе негова, можеше да е негова на цената на безмълвен жест довечера.
Гордън присви очи, за да може да вижда под пороя от светлина. В полупространството зад естрадата плуваше извиващо се море от лица. Те шумоляха в очакване — не на него, той знаеше, — а вляво в циклопски унес телевизионна камера се беше втренчила в празната катедра. Звукооператор проверяваше микрофоните.
Гордън огледа лицата, които можеше да види. Дали Маркъм бе тук? Той потърси съответната комбинация от черти и остана поразен колко си приличаха повечето хора, въпреки показната си индивидуалност и все пак колко бързо очите можеха да обхванат сходствата, за да различат дребните подробности, отделящи познатия от непознатия. Някой привлече вниманието му. Той напрегна поглед в блясъка. Не, не беше Шрифър. Гордън развеселено се зачуди какво ли би си помислил Сол, ако знаеше, че Маркъм навярно е само на няколко метра от него — непозната връзка със загубения свят от съобщенията. Сега вече Гордън никога нямаше да разкрие онези далечни имена. Това щеше да обърка нещата и нямаше да докаже нищо.
Не само запазването на имената в тайна го бе накарало да забави публикуването на пълните данни. Повечето от онова, което беше смятал за шум в по-старите си експерименти, всъщност бяха неподдаващи се на разшифроване сигнали. Онези съобщения се движеха назад във времето от някакво неизвестно бъдеще. Настоящата доста ниска плътност на материята във вселената едва им позволяваше да проникнат през нея. Но когато пътуваха назад, онова, което за хората бе разширяваща се вселена, тахионите възприемаха като свиваща се. Галактиките се приближаваха една към друга. Тази по-плътна материя абсорбираше тахионите по-добре. Когато тръгваха обратно към онова, което за тях беше свиваща се вселена, се абсорбираше по-голям брой тахиони. Накрая, в последния момент преди да се свие до размерите на точка, вселената абсорбираше всички тахиони от всички точки в собственото й бъдеще. Измерванията на Гордън на допълнения назад във времето тахионов поток показваха, че абсорбираната от тахионите енергия е достатъчна, за да нагорещи свилата се маса. Тази енергия поддържаше разширяването на вселената. Така за човешките очи вселената експлодираше от една точка поради онова, което щеше да стане, а не което вече бе станало. Начало и край се преплитаха. Змията изяждаше опашката си.
Гордън искаше да е абсолютно сигурен, преди да съобщи за потока и заключенията си. Той беше уверен, че няма да бъдат приети добре.
Светът не искаше парадокси. Хората просто избягваха да си припомнят, че големите движения на времето са причинно-следствени вериги, които не биха могли да възприемат. Поне една част от научната съпротива срещу съобщенията се основаваше точно на този обикновен факт, той бе сигурен. Животните бяха еволюирали по такъв начин, че механизмите на природата им се струваха прости — това беше характерна черта на оцеляването. Законите бяха оформили човека, а не обратното. Мозъчната кора не харесваше вселена, която по принцип се движи и напред, и назад.
Затова нямаше да разводни въпроса с няколко неточни имена, не и заради славата на Шрифър. Навярно щеше да каже на Маркъм, точно когато младият учен неизбежно публикуваше слабите сигнали от Епсилон Еридиани, на разстояние от единайсет светлинни години, които щеше да засече. Това бяха гласове от неизвестното бъдеще, съобщаващи подробности за ремонт на кораби. Тук нямаше никакви парадокси. Освен ако, разбира се, информацията не попречеше на скока към създаване на ракети, ако с някакво извиване в противоположната посока не спреше предстоящото изграждане на космическа станция. Това винаги беше възможно, предполагаше Гордън. Тогава вселената отново щеше да се разцепи. Реката щеше да се раздвои. Но когато всичко това се разбереше и завъртулките на Танинджър задълбаеха по-навътре в загадката, те навярно щяха да научат дали парадоксите изобщо би трябвало да се избягват. В края на краищата, те не нанасяха действителни щети. Все едно зад огледалото да имаш неясен двойник, абсолютно еднакъв, с изключение на това, че е левак. А природата на тахионите така или иначе правеше случайните парадокси малко вероятни. Космически кораб щеше да докладва на своята Земя с помощта на насочени лъчи. Никакви опасващи полета нямаше случайно да засекат днешната Земя по нейното спираловидно въртене в пространството, да пресекат гавота й около галактиката.