— Мама е общо взето добре. Искам да кажа, че състоянието й се влошава, разбира се, но всъщност изглежда, че го е приела. Тя ужасно се страхуваше да не я упоят накрая, нали знаете?
— А няма ли? — попита Джон.
— Не, лекарите казаха, че няма. Използват онова ново електронно анестетично средство.
— Просто го вкарват в повърхностните мозъчни центрове — прибави Джеймс. — То блокира усещането на болка. Далеч не толкова рисковано, колкото химичните анестетици.
— И по-малко се пристрастява към него, предполагам? — попита Грег.
Хедър премига.
— Не съм се сетила за това. Възможно ли е да се пристрастиш?
— Може би не, щом просто изключват болката — отвърна Джан. — Ами ако открият начин да стимулират и центровете на удоволствието?
— Вече са го открили — промърмори Грег.
— Наистина ли? — възкликна Марджъри. — Прилагат ли го?
— Не смеят — с нотка на окончателност отвърна Джеймс.
— Е, във всеки случай — продължи Хедър, — всичко това няма никакво значение за мама. Лекарите не са измислили начин да излекуват рака й.
Преди разговорът да се насочи към подробностите около диагнозата, Марджъри успя да смени темата.
Телефонът иззвъня и Джон се обади. Един писклив глас се представи като Питърсън.
— Исках да ви съобщя, преди да си тръгна — каза той. — В Лондон съм. Европейското заседание на Съвета току-що свърши. Мисля, че получих онова, което ви трябва или поне част от него.
— Страхотно — бързо отвърна Джон. — Много хубаво.
— Казвам „част“, защото не съм сигурен, че американците ще пратят всичко, от което се нуждаете. Твърдят, че имали предвид и други приложения, освен вашия експеримент с тахионите, искам да кажа.
— Мога ли да получа списък на онова, което имат?
— В момента работя по него. Чуйте, трябва да приключим. Исках само да ви съобщя.
— Добре. Чудесно. И… и благодаря!
Новината промени насоката на партито. Хедър и Джеймс не знаеха нищо за експеримента на Джон, тъй че трябваше много да им се обяснява преди да са в състояние да разберат значението на телефонното обаждане. Ренфрю й Маркъм се редуваха да обясняват принципната идея, като прескочиха сложните въпроси на трансформациите на Лоренц и как тахионите могат да се връщат назад във времето, защото за това щеше да им трябва черна дъска. Марджъри се появи от кухнята, като изтриваше ръце в престилката си. Мъжките гласове звучаха авторитетно и кънтяха в малката трапезария. Свещите окъпваха лицата около масата в бледожълта светлина. Жените задаваха въпроси с все по-висок тон.
— Струва ми се странно да мисля за хората от собственото ни минало като действителни — сдържано каза Марджъри. Главите се обърнаха към нея. — Тоест, да си ги представям като все още живи и в известен смисъл, поддаващи се на промяна…
За миг компанията остана безмълвна. Неколцина се намръщиха. Начинът, по който Марджъри беше поставила въпроса, ги извади от равновесие. Тази вечер често бяха говорили за промяната на нещата за в бъдеще. Но да си представяш и миналото като живо, като движещо се и гъвкаво нещо…
Моментът отмина и Марджъри отиде пак в кухнята. Върна се не с един, а с три десерта. Когато ги остави върху масата, piece de resistance — сладкиш от целувки с ранни малини и разбита сметана — предизвика вълната от ахкания, която тя очакваше. Първият десерт бе последван от чаши с ягодов крем и голяма стъклена купа с грижливо украсена плодова салата с шери.
— Марджъри, това е прекалено много — възрази Джеймс.
Джон седеше и мълчаливо сияеше, докато гостите засипваха жена му с похвали. Дори Джан успя да се справи с две порции, макар да отказа салатата.
— Струва ми се — отбеляза Грег, — че сладкишите сигурно са английският заместител на секса.
След десерта компанията се премести до камината, докато Грег и Джон разчистваха съдовете. Когато донесе приборите за чая, Марджъри почувства, че в тялото й се просмуква топла отмала. Със спускането на мрака в стаята беше захладняло и тя използва малък блестящ нагревател, за да затопли чашите. Огънят пращеше и хвърляше оранжеви искри върху износения килим.
— Предполага се, че кафето е вредно, но трябва да кажа, че върви добре с алкохола — отбеляза тя. — Иска ли някой? Имаме „Драмбуй“, „Коантрйо“ и „Гран марние“. Оригинални.
Сега, когато вечерята бе свършила, тя спокойно се отпусна. Задълженията й приключиха с раздаването на чашите. Навън се надигаше вятър. Завесите бяха дръпнати и Марджъри можеше да види силуетите на боровите клони, които се люлееха в нощта. Дневната беше оазис от светлина, покой и стабилност.