Лейкин бутна някакъв ключ, огледа танцуващата повърхност на осцилоскопа и заяви:
— Нещо не е подредено както трябва.
Купър се засуети наоколо. Той проследи веригата и я оправи за секунди. Лейкин одобрително кимна. Гордън изпита особено присвиване в гърдите, като че ли изпитваха него, а не Купър.
— Много добре — каза накрая професорът. — А резултатите ви?
Сега беше ред на Гордън. Той обясни идеите им, като си помагаше с тебешир, а после му показа и данните. Отдаде дължимото на Купър за предположението, че в шума се крие кодирано съобщение. Взе една от диаграмите и я показа на Лейкин, като посочи разположението на пиковете и подчерта, че винаги са на разстояние или от един, или от половин сантиметър и никога по друг начин.
Лейкин разгледа начупените линии и техните случайни върхове, които напомняха кули, стърчащи над скрит в мъгла градски пейзаж.
— Глупости — безстрастно отсече той.
Гордън замълча за миг.
— Отначало и аз така мислех. После дешифрирахме диаграмата и определихме интервалите от половин сантиметър като „точки“, а тези от един сантиметър — като „тирета“ от Морзовата азбука.
— Няма никакъв смисъл. Не съществува физическо въздействие, което може да даде подобни данни. — Лейкин хвърли очевидно ядосан поглед към Купър.
— Но вижте какво се получава, когато преведем Морза — настоя Гордън и надраска на черната дъска: „ЕНЗИМИТЕ ЗАБРАНЕНИ Б“.
Лейкин присви очи към буквите.
— Това от една диаграма ли е?
— Ами, не. И от трите заедно.
— Къде бяха прекъсванията?
— ЕНЗИМИТ на първата, Е ЗАБРАН на втората, ЕНИ Б на третата.
— Значи изобщо нямате пълна дума.
— Е, те са последователни. Направих записите един след друг със съвсем кратка пауза, за да сменя хартията.
— Колко дълга?
— Хм… двайсет секунди.
— Достатъчно време, за да могат няколко от вашите „букви“ да останат незасечени.
— Да, може би. Но структурата…
— Тук няма структура, само предположения.
Гордън се намръщи.
— Вероятността да отделим група думи от случаен шум, подредени по този начин…
— Как разделяте думите? — попита Лейкин. — Дори в Морзовата азбука има интервал, който показва къде свършва една дума и къде започва следващата.
— Доктор Лейкин, просто ви показвам какво сме открили. На записите между всеки две думи има двусантиметрови интервали. Това съвпада…
— Разбирам. — Лейкин стоически приемаше всичко. — Наистина съвпада. Имате ли и други… съобщения?
— Да — безизразно отвърна Гордън. — Но в тях няма особен смисъл.
— Така и предполагах.
— О, получават се думи. „Това“ и „насищам“. Колко големи са според вас шансовете да получим седембуквена дума, отделена от двете страни с двусантиметрови интервали?
— Хм-м — сви рамене Лейкин. Гордън винаги беше изпитвал чувството, че в такива моменти професорът иска да каже нещо на родния си унгарски език, но не може да го преведе на английски. — И все пак смятам, че това са… глупости. Такъв физичен ефект не съществува. Външно въздействие, да. На това мога да повярвам. Но на този Джеймс Бондов код — не.
С тези думи Лейкин бързо поклати глава, сякаш приключваше въпроса и прокара пръсти през оплешивяващата си коса.
— Струва ми се, че тук напразно сте си хвърлили времето.
— Аз не…
— Съветът ми е да се съсредоточите върху действителния си проблем. Тоест, да откриете източника на шума във вашата електроника. Не разбирам защо не можете да го намерите. — Лейкин се обърна, отсечено кимна на Купър и излезе.
Един час след тръгването на Лейкин, когато апаратите бяха изключени или оставени на ниски обороти, данните — събрани, а лабораторните дневници — попълнени и подробностите — вписани, Гордън махна за довиждане на Купър и излезе в дългия коридор, водещ навън. Остана изненадан — през стъклените врати се виждаше сгъстяващият се мрак и изгряващата Венера. Гордън бе останал с впечатлението, че все още е късен следобед. Матовите стъкла на вратите на офисите бяха черни — всички си бяха тръгнали, дори Шели, с когото бяха разчитали да разговарят.