— Ъ-хъ.
— Имаш ли намерение да й кажеш преди да пристигне?
— Виж — с внезапна енергия рече Гордън и се обърна към нея. — Не искам да й казвам каквото и да е. Не искам да се бърка в живота ми. В нашия живот.
— Но тя ще пита, Гордън.
— Нека да пита.
— И няма да й отговориш?
— Тя няма да остане в нашето жилище и не е нужно да знае, че ти също живееш там.
Пени обели очи.
— О, разбрах. Точно преди да пристигне тук, ти ще започнеш да намекваш, че може би ще е по-добре да събера малкото мои неща, които са из апартамента, нали? Да извадя крема си за лице и противозачатъчните си таблетки от аптечката. Просто няколко тънки намека.
Попарващият й тон го умърлуши. Не си го беше помислил толкова ясно, но да, бе му дошла наум някаква подобна идея. Старата игра: защитавай онова, което трябва, но крий останалото. Преди колко ли време беше започнал да го прави с майка си? След смъртта на баща му? За Бога, кога щеше да порасне?
— Съжалявам, аз…
— О, я не се дръж като идиот. Това бе просто шега.
И двамата знаеха, че не е шега, но вместо това увиснаха някъде в пространството между фантазията и действителността, която предстоеше да се материализира. Дори да не беше казала нищо, накрая той щеше да стигне до това предложение. Именно този тайнствен начин, по който Пени виждаше, че мозъкът му работи върху някакъв проблем с притъпените си сечива, а после се хвърля напред към онова, което искаше да постигне, я караше да го обича дори в най-невероятните моменти. Като прекатури камъка и му показа червеите под него, тя го бе облекчила — не му оставаше друга алтернатива, освен да е честен.
— По дяволите, обичам те — каза той и внезапно се засмя.
Усмивката й се получи кисела. Под премигващите улични лампи тя напрегнато се взираше в пътя.
— Това е проблемът на задомяването. Преместваш се при някой мъж и съвсем скоро, когато каже, че те обича, под повърхността на думите му разбираш, че всъщност ти благодари. Е, моля.
— Какво е това, някаква англосаксонска мъдрост ли?
— Просто наблюдение.
— Как така вие момичетата от Западния бряг поумнявате толкова бързо? — Той се наведе напред, сякаш въпросът му беше насочен към калифорнийския пейзаж навън.
— Ранният полов живот много помага — захилена отвърна Пени.
Това бе още един болезнен за него въпрос. Тя беше първото момиче, с което бе спал и когато й го каза, Пени отначало не можа да повярва. Когато се беше пошегувала, че дава уроци на един професор, той усети, че лустрото му на източна изтънченост го напуска. После започна да подозира, че е използвал онази интелектуална черупка, за да се предпазва от житейските трудности и особено от бодлите на чувствеността. Докато гледаше украсените с декоративна мазилка къщи по брега, покрай които минаваха, Гордън малко мрачно си помисли, че осъзнаването на един недостатък не означава автоматичното му преодоляване. Все още изпитваше известно безпокойство от директния подход на Пени. Може би това се дължеше на факта, че не бе в състояние да мисли за нея и майка си като същества от един и същ свят, а още по-малко за срещата им в неговото жилище, с дрехите на Пени в гардероба като мълчаливо свидетелство.
Той импулсивно протегна ръка и включи радиото. Някакъв тенекиен глас пееше „Големите момичета не плачат…“ и Гордън го изключи.
— Остави го да свири — каза Пени.
— Това е боклук.
— Но все пак запълва тишината — многозначително отвърна тя.
Той с гримаса го пусна отново. При рефрена „Го-о-оле-ми момичета?“ Гордън рече:
— Хей, днес е 25-и, нали?
Пени кимна.
— Започнал е боксовият мач между Листън и Патерсън. Почакай малко. — Той взе да върти копчето и намери станцията, където някакъв коментатор бързо и насечено съобщаваше статистиката преди двубоя. — Ето. Не го предават по телевизията. Виж, карай към Пасифик Бийч. Ще хапнем нещо. Искам да слушам мача. — Пени мълчаливо кимна и Гордън изпита странно чувство на облекчение. Да, беше добре да избягаш от собствените си проблеми и да слушаш как двама мъже се млатят до кръв. Бе усвоил навика да слуша боксовите мачове от баща си на десетинагодишна възраст. Сядаха на меките кресла в дневната и слушаха възбудените гласове, разнасящи се от голямата, кафява, стара „Моторола“ в ъгъла. Очите на баща му безучастно се щураха насам-натам, сякаш виждаше ударите и замахванията, описвани от хиляди километри разстояние. Баща му беше прекалено дебел дори тогава и когато несъзнателно нанасяше въображаем удар, рязко издавайки десния си лакът напред, тлъстината на предмишницата му се разлюляваше. Гордън можеше да види движението на плътта дори през бялата му риза и внимаваше пепелта от пурата му да не падне и да остави сиво петно на килима. Редовно ставаше така и майка му идваше по средата на двубоя, разкудкудякваше се и излизаше, за да донесе лопатата за боклук. Баща му намигаше след някой добър удар или когато някой падаше, и Гордън се ухилваше. Сега си го спомняше, както винаги през лятото — шумът от уличното движение се носеше откъм Дванайсета улица и Второ авеню и баща му винаги имаше мокри полумесеци под мишниците си след края на мача. После изпиваха по една кола. Беше прекрасно време.