Когато влязоха в „Лаймхауз“, Гордън посочи към една далечна маса и рече:
— Виж, там е семейство Кароуей. Какво е средното съотношение?
— Седем от дванайсет — отвърна Пени.
Семейство Кароуей бяха известни астрономи, английска двойка, наскоро приета във физическия факултет. Работата им беше авангардна — занимаваха се с неотдавна откритите квази-звездни източници. Елизабет бе наблюдателят от двамата и прекарваше много време наблизо в Паломар — правеше снимки на дълбокия космос и търсеше по-червени светлинни точки. Червеният цвят означаваше, че източниците са много далеч и следователно невероятно светли. Бърнард, теоретикът, смяташе, че е много вероятно те изобщо да не са от далечни галактики. Работеше по модел, който разглеждаше източниците като тела, изхвърлени от собствената ни галактика, отдалечаващи се от нас почти със скоростта на светлината и затова изглеждаха червени. Двамата нито можеха, нито имаха време да готвят и явно предпочитаха същите ресторанти, които често посещаваха Гордън и Пени. Гордън беше забелязал това и Пени водеше статистиката.
— Като че ли резонансният ефект се бави — каза Гордън на Бърнард, когато се приближиха. Елизабет се засмя и ги представи на третия им сътрапезник, набит мъж, който пронизваше хората с поглед, докато разговаряше. Бърнард ги покани да седнат на тяхната маса и скоро разговорът се насочи към астрофизиката и към проблема за червените източници. Междувременно те си поръчаха най-екзотичните ястия, които успяха да открият в менюто. „Лаймхауз“ беше доста второкласен китайски ресторант, но бе единственият в града и всички учени убедено вярваха, че дори второкласното китайско заведение е за предпочитане пред първокласното американско. Гордън разсеяно се зачуди дали това не е резултат от интернационализма на науката, когато внезапно разбра, че не е чул правилно името на другия мъж. Това беше Джон Бойл, прочутият астрофизик, който имаше на сметката си дълга върволица от успехи. Именно подобни изненади, срещите с цвета на научната общност, правеха Ла Хола това, което беше. Достави му огромно удоволствие, когато Пени направи няколко забавни забележки и Бойл се засмя с втренчен в нея поглед. Точно такова нещо — срещи с велики хора — щеше да впечатли майка му и поради тази причина той веднага реши да не й казва. Гордън внимателно слушаше приливите и отливите на разговора, като се опитваше да определи какво качество отличава тези колеги от останалите. Сигурно бързият им ум и безгрижният им скептицизъм към политиката и към начина, по който се управляваше светът. С изключение на това, те изглеждаха съвсем като всички останали. Той реши да провери по друг начин.
— Какво мислите за нокаутирането на Патерсън от Листън? — Озадачени погледи. — Свали го само две минути след началото на първия рунд.
— Съжалявам, но не разбирам от такива неща — каза Бойл. — Представям си как са се ядосали зрителите, ако са платили скъпо за местата си.
— Сто долара за място до ринга — отвърна Гордън.
— Почти долар на секунда — захили се Бърнард и започнаха да сравняват отношението време за долар при всички възможни събития, гледани като отделна категория. Бойл се опита да открие най-скъпото и Пени го изпревари със самия секс — пет минути удоволствие и после цяло едно прескъпо дете, ако не си внимавал. Очите на Бойл заблестяха и той каза:
— Пет минути ли? Това не ви прави добра реклама, Гордън.
В краткия взрив от смях никой не забеляза, че Гордън стисна зъби. Беше леко шокиран от факта, че Бойл приема, че те спят заедно и се шегува с това. Адски дразнещо. Но разговорът се насочи към друга тема и напрежението му постепенно изчезна.
Донесоха храната и Пени продължи да подмята остроумни забележки, с което явно очарова Бойл. Гордън мълчаливо й се възхищаваше и й се чудеше колко лесно плува в такива дълбоки води. Той, от друга страна, откри, че се опитва да измисли каква оригиналност да каже минута-две след като разговорът се е насочил към нещо друго. Пени забеляза това и му помогна, като отклони темата в посока, за която знаеше, че той вече има забавен отговор. „Лаймхауз“ се напълни с жуженето на разговори, с аромат на сосове. Когато Бойл извади от джоба на сакото си тетрадка и записа нещо в нея, Гордън разказа как някакъв физик на забава в Принстън пишел в тетрадката си, а Айнщайн, който седял до него, го попитал защо. „Винаги, щом ми дойде наум добра идея, я записвам, за да не я забравя — отвърнал човекът. — Опитайте, много е удобно.“ Айнщайн тъжно поклатил глава и рекъл: „Съмнявам се. През живота си съм имал само две-три добри идеи.“