— Вие сте… — тя направи жест, сякаш не се доверяваше на думите: преплете средния си пръст около показалеца — така, нали?
— Има ли някакво значение?
— Там, където живеем, има.
— Вече съм голям.
— Можеше да ми кажеш. Да предупредиш майка си.
— По-добре беше първо да се запознаеш с нея.
— Ех ти, учен такъв.
Тя въздъхна. Чантата й се люлееше и описваше големи дъги, докато майка му тромаво вървеше по улицата. Наклонът на лампите удължаваше сянката й. Гордън реши, че вече се е примирила. Но не:
— Не познаваш ли някакви еврейски момичета в Калифорния?
— Хайде сега, мамо.
— Нямам предвид да ходиш на уроци по румба или нещо подобно. — Тя спря и остана неподвижна. — Става дума за целия ти живот.
Той сви рамене.
— За пръв път ми е. Ще се науча.
— На какво ще се научиш? Да бъдеш нещо друго ли?
— Не е ли очевидно, щом се държиш толкова враждебно към приятелките ми? Не е нужно да имаш аналитични способности, за да го разбереш.
— Чичо ти Хърб би казал…
— Остави чичо Хърб. Това е философията на лактите.
— Що за език. Ако му предам какво си казал…
— Предай му, че имам пари в банката. Той ще разбере.
— Сестра ти, поне сестра ти е близо до дома.
— Само географски.
— Ти не знаеш.
— Тя пляска платното с маслени бои, за да излекува психозата си. Да. Психоза.
— Недей.
— Вярно е.
— Живееш с нея, нали?
— Естествено. Трябва ми практика.
— Откакто почина баща ти…
— Не започвай пак с това — рязко махна с ръка той. — Слушай, видя какво е положението. Такова и ще си остане.
— Заради баща ти, Господ да даде мир на душата му…
— Не можеш… — Искаше му се да завърши с думите „да ме плашиш с някакъв призрак“ и точно така се чувстваше, но каза: — … да знаеш какъв съм сега.
— Една майка ли не знае?
— Да, понякога.
— Казвам ти и те моля, не разбивай майчиното си сърце.
— Ще правя това, което ми харесва. За мен тя е чудесна.
— Тя е… момиче, способно на това — да живее с теб, без да сте женени…
— Все-още не съм сигурен какво точно искам.
— А какво иска тя?
— Виж, скоро ще разберем. Бъди разумна, мамо.
— Ти ли ми казваш да съм разумна? Да легна и да умра, без да кажа нищо? Не мога да остана тук и да ви гледам как си гукате.
— Тогава не ни гледай. Трябва да разбереш кой съм аз, мамо.
— Баща ти би… — започна тя, но не довърши. На студената, бледа светлина майка му рязко се изпъна. — Напусни я. — Лицето й беше сурово.
— Не.
— В такъв случай ме изпрати до стаята ми.
Когато се върна в бунгалото, Пени четеше „Тайм“ и ядеше кашу.
— Как мина? — направи иронична и отегчена гримаса тя.
— Няма да спечелиш съзтезанието „Сюзи еврейката“.
— Не съм си го и помислила. Господи, виждала съм най-различни хора, но…
— Да. Онези нейни глупости за Рот.
— Проблемът не беше в това.
— Не, наистина — съгласи се той.
На следващата сутрин майка му се обади от мотела. Имала намерение да прекара деня в разходка из града и в обикаляне на забележителностите. Каза, че не искала да му губи времето в университета, тъй че щяла да се оправи сама. Гордън се съгласи, че така навярно ще е най-добре, защото му предстоял тежък ден — лекция, семинар, обяд с лектора от семинара, две заседания на комитети следобед и съвещание с Купър.
Вечерта той се прибра вкъщи по-късно от обикновено. Позвъни в мотела й, но нямаше никой. Пени се върна и вечеряха заедно. Тя имаше някакви проблеми с курсовата си работа и трябваше да чете. Към девет часа вече бяха вдигнали съдовете и Гордън разпростря по масата в трапезарията лекционните си материали, за да провери някои изостанали писмени работи. Приключи към единайсет, нанесе оценките в тетрадката си и едва тогава си спомни за майка си. Позвъни в мотела. Оттам му казаха, че на вратата имало табелка „не ме безпокойте“ и че госпожа Бърнстейн била поръчала да не я свързват по телефона. Гордън помисли дали да не се поразходи дотам и да почука на вратата й. Но беше уморен и реши да се срещне с нея на сутринта.
Събуди се късно. Закуси с порция кадаиф, докато преглеждаше бележките си за лекцията по класическа механика и коригираше етапите в някои експерименти, които щеше да извърши пред студентите. Вече подреждаше чантата си, когато се сети да позвъни в мотела. Майка му пак беше излязла.
Към средата на следобеда съвестта започна да го гризе. Прибра се вкъщи рано и веднага отиде до мотела. На почукването му не отговори никой. Той заобиколи, за да попита на рецепцията и служителят погледна в малкото отделение за съобщения под номера на стаята й. Измъкна оттам бял плик и го подаде на Гордън.