Ренфрю завърши с проверката на някакво електронно съоръжение — напоследък нещо не работеше добре — и спря за миг, заслушан в деловото бръмчене на лабораторията около него.
— Джейсън — извика той, — излизам да изпия едно кафе. Ще се погрижиш всичко да работи, нали?
Той свали старото си кадифено яке от закачалката и силно се протегна, разкривайки полумесеци от пот около подмишниците си. Докато се протягаше, забеляза на платформата двама мъже. Един от лаборантите сочеше надолу към него и обясняваше. Още преди Ренфрю да е спуснал ръце, другият мъж заслиза по стълбата към лабораторията.
В мислите на Ренфрю ненадейно нахлу спомен от следването му в Оксфорд. Вървеше по коридор, в който стъпките му отекваха с кухото, кънтящо ехо, присъщо единствено на камъка. Беше прекрасно октомврийско утро и той преливаше от желание да започне този нов живот, който търсеше, цел на дългите студентски години. Знаеше, че е умен — тук, сред равните му по интелект, най-после щеше да падне точно на мястото си. Бе пристигнал с влак от Йорк предишната нощ и сега искаше да излезе на утринното слънце и да го поеме цялото в себе си.
От срещуположния край на коридора към него вървяха двама души. Носеха късите си академични тоги като мантии на придворни и ходеха така, сякаш сградата беше тяхна. Разговаряха на висок глас, когато приближиха към него и го изгледаха отгоре, като че ли бе ирландец. Докато го отминаваха, единият каза с ленив, провлачен глас:
— О, Боже, още един проклет селяндур стипендиант.
Това беше предопределило хода на годините му в Оксфорд. Бе станал Първи, разбира се, и вече си беше създал име в света на физиката. Но винаги чувстваше, че дори да си губеха времето, те се радваха на живота повече, отколкото той изобщо би могъл.
Споменът отново го нарани, като гледаше как Питърсън се приближава. След толкова много време Ренфрю не можеше да си спомни лицата на онези двама студенти сноби и навярно нямаше физическа прилика, но от този човек лъхаше същата грациозна, арогантна самоувереност. Освен това Ренфрю забеляза начина, по който беше облечен Питърсън и той не му хареса. Питърсън бе висок, прегърбен и тъмнокос. Отдалеч оставяше впечатлението за младо и атлетично конте. Движеше се леко, не като ръгбист, какъвто беше в младежките си години Ренфрю, а като тенисист, играч на поло или дори копиехвъргач. По-отблизо той изглеждаше в началото на четирийсетте си години и властното му държание не можеше да се сбърка. Беше красив по доста суров начин. В изражението на лицето му нямаше презрение, но Ренфрю горчиво си помисли, че навярно просто се е научил да го крие, когато е станал достатъчно възрастен. „Стегни се, Джон — мислено си напомни той. — Ти си специалистът, не той. И се усмихвай.“
— Добро утро, Доктор Ренфрю. — Равният глас беше точно такъв, какъвто очакваше да е.
— Добро утро, г-н Питърсън — промърмори той, като подаде голямата си, квадратна длан. — Приятно ми е да се запознаем. — По дяволите, защо ли го беше казал? Това почти можеше да е гласът на баща му: „Радвам съ да съ запознайм, момко“. Започваше да става параноичен. Лицето на Питърсън не изразяваше нищо друго, освен сериозно отношение към работата му.
— Това ли е експериментът? — с разсеян вид се огледа Питърсън.
— Да. Искате ли първо да го разгледате?
— Ако обичате.
Минаха покрай няколко стари сиви шкафа английско производство и покрай по-нови уреди, поставени в ярко оцветени облицовки от „Тектроникс“, „Физикс Интернешънъл“ и други американски фирми. Тези яркочервени и жълти елементи бяха закупени с малка сума, отпусната от Съвета. Ренфрю поведе Питърсън към сложните апарати, разположени между полюсите на голям магнит.
— Свръхпроводящо устройство, разбира се. Трябва ни огромна сила на полето, за да получим остра, ясна линия по време на предаването.
Питърсън огледа лабиринта от жици и датчици. Над тях се извисяваха ред след ред електронни уреди. Той посочи към един от тях и попита за предназначението му.
— О, мислех, че няма да ви интересува техническата страна на въпроса — изненада се Ренфрю.
— Напротив.
— Ами, там вътре имаме голямо количество индиев антимонид, вижте… — Той посочи към веществото между магнитните полюси. — Бомбардираме го с високоенергийни йони. Когато се сблъскват с индия, те се разпадат на тахиони. Това е сложна, много чувствителна йонно-ядрена реакция. — Той погледна към Питърсън. — Тахионите са частици, които се движат по-бързо от светлината, нали знаете? От другата страна… — той посочи около магнитите и поведе Питърсън към продълговат, син, цилиндричен резервоар на десет метра от магнитите, — ние притегляме тахионите и ги фокусираме в лъч. Те имат своя енергия и спин, затова реагират само с индиеви ядра в силно магнитно поле.