Кирил Кадийски
Пейзажът на душата
Пол Верлен има два Живота.
Едната биография са неговите стихове, а другата доизмислят и записват старателни литератори.
Няма нищо общо между самотника с най-нежните стихове във френската поезия и бохема, заобиколен от подражатели и пиячи на абсент. Но още по-странно е, че тия двама Верленовци живеят неразделно. Единият — набит, с лъскав неправилен череп, с четинеста къса брада и палени от алкохола очи, готов да се нахвърли с тежките си юмруци върху своите опоненти на масата — потъва след полунощ в мрачините на парижките квартали. За да изплува в светлината на някой залитнал фенер — внезапно, като болезнен спомен — лицето на другия, тъжен и замислен, шепнещ тихи като дъждовен ромон стихове.
В творчеството на Верлен не отеква нито едно събитие. А той е бунтар, участник в Комуната. Неговата работа в отдела по печата е по-скоро символична, но важно е силното му желание да се разграничи — на коя страна е в двубоя.
Животът със своята безцеремонност и буржоазна бруталност, с лицемерието и фалша в отношенията между хората не лъже да бъде друг в съзнанието на чувствения поет, освен нерадостен.
Син на заможни родители (баща му е рано починал полковник), Верлен прекарва щастливо детство — постоянно пред очите на грижовната си майка и добрите близки.
Докато следва право, чистият юноша намира разюздани приятели. Одимени кръчмички, литературни спорове, не само ирония, но и ругатни по адрес на благообразните еснафи — водовъртежът повлича към дъното поета със слабите ръце.
Още в колежа Верлен е написал първата си книга „Сатурнически стихотворения“, 1866 г. Привърженик е на парнасистите — идеален език, филигранни строфи, прецизен контур на сцените. Но и в тия стихотворения поетът е обграден от една действителност, която съществува само в душата му. „Душата ти — един избран пейзаж“ — ще напише скоро поетът и ще разберем, че това е бягство, но не от живота въобще, а от грубостта в него, от порочността му, от егоизма. Бягство — накъде?
Поетът знае: човешкият живот е непрекъснато решаване на проблеми. Творецът обаче трябва да се занимава с проблемите на духа. На битието, а не на бита. Най-малко пък — което за жалост е също срещано — да се използва изкуството за разрешаване на житейските колизии. Единственият опит на Верлен да се примири с живота завършва катастрофално.
Наистина — колко е хубаво след абсента и скандалите на дългите бохемски нощи да посрещнеш деня загледан в издигащото се над полето слънце. Дими мъгла, студената роса охлажда челото ти и разведрява мислите, чучулигите се къпят в първите лъчи и гласовете им звънят. Цялата природа ликува. Защото ти си млад, ти си влюбен истински за първи път и очакваш срещу тебе да изплува твоето видение.
Заслепен от красотата на шестнадесетгодишната Матилда Моте, той иска да бъде по-близо до нея и като всеки влюбен покорно я следва. Утре, когато се оженят, тя ще използва това срещу него. Но днес всяко негово писмо е в стихове.
И Верлен ще преболедува тази сладка илюзия — любовта.
Поетът се мъчи да се разбира с жена си, но неразбран от нея, вижда, че е сам на тоя свят. По това време в Париж се появява Артюр Рембо и окончателно откъсва Верлен от семейството му.
Започват скитничествата им по пътищата на Белгия и Англия. Вратите на странноприемниците и канторите са широко отворени за двамата чудаци. Най-после те са „свободни“. Оттогава са прекрасните импресионистични пейзажи на Верлен. Всичко в тях е само загатнато, прелива — сякаш видяно през тесния прозорец на третокласния вагон. Поредното доказателство, че като всички големи неща и талантът може би е твърде просто явление: стремеж — и най-вече възможност! — всичко (все едно дали е познато, използвано или не) да се поднесе по един нехарактерен за житейското мислене начин, с изказ, колкото се може по-различен от тоя на другите творци.
Стефан Цвайг смята, че Верлен не е от ония поети, които се стремят да съчетаят себе си, цялата си същност с огромната вселена. И той е прав, но може би — както е при всички категорични твърдения — само частично. Има ли големи идеи в творчеството на Верлен? На пръв поглед — не! Какво голямо ни казва той? Тук вече отговорът не може да бъде еднозначен. Пол Верлен пише непретенциозни, най-общо казано, стихотворения, песни; дори озаглавява една от стихосбирките си „Песни без думи“. Това не е само желание да шокира. В стремежа да бъде непосредствен, да бъде естествен, той стига дотам, че би бил щастлив, ако може да изтананика тия стихотворения, да мине дори без основното градиво на словесното изкуство — думите. И в този смисъл ние не бихме могли да търсим някакви големи философски обобщения в неговата поезия.