Но да оставим обобщенията на философите и мислителите. А при поета да се вгледаме в душевните му трепети, да познаем радостта от конкретното преживяване, от съпричастието. Преживяването, когато е истинско и искрено споделено, също може да бъде носител на големи истини. Дори на велики истини. И по един опосредстван начин те да станат изразители на задълбоченото мислене, без нарочен стремеж към него. Философската поезия не винаги и не само е тази поезия, която борави с философските понятия. Понякога те служат, само за да се имитира нещо, което е плод на преднамереност.
И все пак какви са истините у Верлен? Уви, те не се поддават на точно определение, защото самата му поезия е неопределена, смътна, преливаща, неуловима. А и би било прекалено да изискваме от поета някакъв постулат. Едно обаче не може да му се отрече — търсенето на истината. За поета дори не е важно толкова да намери, колкото — да търси. Намери ли и задоволи ли се с намереното — поетът е вече свършен!
У Верлен ние можем да открием и философия, макар поднесена дискретно, и песенно-шансонното начало, и резигнация, и надежда, и нравствен максимализъм, и социален патос — всичко, което го прави многолик и силен. Слаб човек, Верлен е силна личност — при целия парадокс на твърдението. Една противоречива, раздвоена душа (без това да отслабва творческата личност, защото в литературата не единството и монолитността водят до силата), дух, който се мята от крайност в крайност. И ще е наивно да смятаме, че интересът към Верлен и поетите от неговия тип ще бъде постоянен. Безспорно е, че във времето на силни социални сблъсъци и колективни чувства се търсят по-директни и по-категорични изяви. Но връщането към Верлен и неговите събратя, за които той така съпричастно пише в прочутата си книга „Прокълнати поети“ е неизбежно. Защото проблемите, до които се докосват те — трепетите на душата, терзанията между идеала и грубата действителност, раздвоението между полета на мечтата и живота с неговите сковани норми — това са вечни проблеми и не могат да не вълнуват едно поколение на даден етап от неговото съзряване; защото човек съзрява цял живот.
Една нормативна естетика, когато всичко бе шаблонизирано до краен предел, когато всичко неповторимо се преследваше като индивидуализъм, а всяко човешко чувство се смяташе за плод на резигнация, се мъчеше да докаже — не, по-скоро да наложи фалшивата истина, че прокълнатите поети обръщали гръб на действителността, че се затваряли в своя тесен болезнен свят. В интерес на истината обаче и погледнато от една безпристрастна дистанция, трябва да кажем, че тези поети са и доста социални, и дори политични. Във всеки случай много повече от ония, за които се е смятало, че отговарят на повеите на конкретното време. Защото значение има само онова, което остава като голяма литература — извън злобата на деня, извън всички ония прояви, които се нравят или не на съвременниците, в повечето случаи доказвали, че не са в състояние да дадат една истинска оценка.
И ако сега има интерес към Верлен и към поетите от неговата тоналност, той се дължи на тяхната неопетнена душевност (какво, че в живота си те може би не са били дотам чисти и всеотдайни, както би искал да гй види един пуритански морал); в изкуството си те са успели да се запазят безукорно чисти и честни и това е голямото, което привлича всяко ново поколение.
Човек постоянно си задава въпроси за нещата от света и за тревожещия го свят на душата. И си отговаря както може. От поета обаче искат да отговаря на чуждите въпроси. А на него кой да му отговори? Тишината? Или гласът от безкрайната тишина? Който е чул този глас, е разбрал истината за нещата. И ще я каже. Но ще го разберат ли? Може ли нещо категорично да каже музиката?
Всеки поет има най-често едно стихотворение, което става синоним на неговото име. Поредно потвърждение може би, че не количеството е важно за утрешната слава, а сътворяването на това неповторимо твое стихотворение. Само посредствените могат да се утешават, че то ще дойде след многократни опити. В изкуството количеството никога не прераства в качество. „Есенна песен“ е стихотворението, което най-тясно свързваме с името на Пол Верлен. Възприето буквално, в неговия първи план, днес, когато нашите изисквания към поезията са толкова високи и понякога капризни, бихме могли да кажем дори, че това вече не е поезия. Но не го правим. Защото тук не толкова смисълът ни вълнува, колкото онази богата оркестрация на стиха, съвършенството и лаконичната завършеност на строфата.