Трябва ли да се упреквам тогава, че съм заменил цигулките с виола, есента — с октомври, след като тези ол-ом-ал-лон-он с врязващите се ре-ри-ръ предават цялата прелест и неповторимост на оригинала. Нека го чуем само:
Знаменито е и стихотворението на Верлен „Поетическо изкуство“ — с идеята за новата поезия; окончателното скъсване с парнасистите, отказване от каноните на формата — „De la musique avant toute chose“, нюанси, а не копиране, никаква риторика. С други думи — всичко индивидуално, неповторимо.
По-късно обаче поетът ще стигне до покъртителни откровения, които ще събудят недоумение и у най-разкрепостените умове. Вярно е, че какъвто и да е един „лирически герой“, той ще мисли и постъпва, малко или много, като автора, ще има неговите добродетели, ще страда от неговите недостатъци. Тогава защо да се крием зад гърба му? Творецът е този, който интересува читателите; в пукнатините на неговата съдба надникват те, за да открият отговори за своите надежди и съмнения. Който се преструва в поезията, сигурно не е разбрал, че читателят, още повече утрешният, не може да бъде измамен. Обреченият на поезията не си прави илюзии: душата му е стая без пердета. Но има кътчета, където не бива да прониква чуждо око. Верлен прави тъкмо обратното — повдига завивките си и кара читателя да занича под леглото му…
Болезнените му отношения с Рембо един прекрасен ден се изострят дотам, че след поредното жестоко скарване Верлен стреля срещу приятеля си и го ранява… В затвора той се обръща към религията. Но можем да си представим, след всичко казано, каква религия е това. Той шепне молитви пред своя Бог. Всеки поет има нужда от свой Бог.
И наистина — би било прекалено да търсим в религиозните стихотворения на Верлен (а и само за него ли може да се отнесе това) една ортодоксална вяра, едно чисто християнско смирение. Всяка доктрина може да се ползва от плодовете на литературата (и на изкуството изобщо) — католицизмът го е правил и го прави доста успешно, — но тя не бива да изисква от творците пряко служене, защото това ще отблъсне даровитите и ще даде простор за изява на посредствените, които под прикритието на преданост и загриженост за идеята ще паразитират върху гърба и на идеята, и на изкуството. Ако стихотворенията на Верлен от този период продължават и днес да ни вълнуват, то е защото всичко в тях е изпълнено с човешко покаяние, защото това е смирението на клетника, изпил до дъно горчивата чаша на живота, без да подозира, че същият този живот ще му поднесе още такива чаши. Верлен е паднал толкова ниско, че стремежът му към пречистване не може да не вълнува; решимостта на поета в един убийствен век (всъщност кой век не е убийствен за твореца, решил в гордостта си да хвърли предизвикателството срещу Бога и силните на деня), мъчителните му усилия да остане човек, със светли помисли, с надежди, да се съпротивлява и да иска да му вярват; ето това е, което ще бъде винаги актуално. Вярата на каещия се е много по-достоверна от вярата на непогрешимия! А Верлен има да изкупва много вини.
Междувременно броят на Верленовите читатели и епигони расте. Но като всеки истински творец Верлен е самотен. Защото литературните школи и направления са за посредствените, които се заблуждават, че може да се влезе в литературата покрай другите. Славата, дълго кръжила над него, през 1894 г. прави своя последен кръг — Верлен е обявен за „Принц на поетите“. Но този трон се вити над развалини. А и самият той отдавна е направил своето.
За първи път съдбата се оказва благосклонна към Верлен: не отнема живота му, докато не се е уверила, че Поетът е вече мъртъв. А може би Поетът само е минал през този несъвършен човек, разбил е живота му и го е изоставил, за да продължи нататък, към други съдби и времена.