— Наистина?
— За онова момиче, Гилпин.
— Кое е това момиче?
— Знаеш я. Тя е в замъка. Дойде снощи. Малко дребничка, синеока, с кестенява коса.
— А, да, май си спомням нещо. Нямаше ли някаква връзка с Аларик?
— Племенница му е.
— И ще се жени за твоя кръщелник?
— Според него всичко било уредено. През цялото време ми припяваше колко я обичал и определено ми даде да разбера, че тя питае към него същата страст.
— Те се обичат? — изтърси лорд Емсуърт, разбрал за какво става дума.
— Именно. Изглеждаше съвсем опечено, с изключение на купуването на разрешително за брак и избора на енорийския свещеник.
— Кога ще бъде сватбата? И значи ли това — внезапно се паникьоса лорд Емсуърт, — че ще трябва да нося цилиндър?
— Така както изглежда, май няма за какво да се тревожиш.
— Нали не мислиш, че Кони ще настоява?
— Няма да има тази възможност.
— Тя ме кара да си го слагам на училищното увеселение.
— Опитвам се да ти кажа, че вероятно няма да има сватба.
— Ти каза, че щяло да има.
— А момичето казва, че няма да има.
— Тя би трябвало да знае. Е, така е по-добре. Не съм толкова против цилиндъра, колкото против дрехите, които вървят с него. Колосаната яка…
— Ще ми позволиш ли да продължа, Кларънс.
— Ами че разбира се, драги, разбира се.
— Тогава продължавам. Само преди малко я заведох — или се опитах да я заведа — да види алеята с тисовете. Тъй като за първи път успях да я уловя сама, естествено първата ми работа беше да заговоря за годежа.
— С твоя кръщелник?
— С моя кръщелник. „Чувам, че трябва да ви пожелая щастие“, казвам. А тя отговори само с едно просто „Защо?“. Малко изненадан, че не схваща бързо, обясних, че имам предвид годежа й.
— С твоя кръщелник?
— С моя кръщелник. А тя ми хвърли такъв студен и надменен поглед, като че ли съм я обидил на майка. „Дали не сте с впечатлението“, процеди тя, „че възнамерявам да се омъжа за това божие недоразумение? Ако е така, по-добре си го запишете. Не бих се омъжила за него, дори и ако трябваше да изпълня желанието на издъхващата си баба. Ако го видя умиращ от жажда, не бих му дала даже и росата от брюкселско зеле. А ако чуя, че го е прегазил автобус и му е строшил гръбнака на три места, ще си подскачам из Замъка Бландингс и ще извивам глас като славей.“ Това може и да не са били точните й думи, но същността е тази и отношението й ме разтревожи. Може и да съм малко мнителен, но определено имам чувството, че годежът е развален. Не мога да си представя какво е направил Джони, та тя така да се разбеснее. Вероятно ще излезе нещо съвсем тривиално. През всичките тези години съм забелязал, че на момичетата не им трябва много основателна причина, когато развалят годежи. Това е първата им крачка, ако нещо забоксува. Спомням си един образ на име Пондърби при старите Пеликани — Наричахме го Търбуха Пондърби, съкратено от Бездънния Търбух, заради невероятната му способност да поглъща ром. Та той се сгоди за едно момиче, което изпълняваше номер със змии из вариететата в предградията. То винаги носеше своите асистенти със себе си в една ракитена кошница. И веднъж, когато си похапвали сладко-сладко в кръчмата след представлението, един голям зелен участник в трупата се изсулил и се увил около краката на Търбуха. А тъй като на него животецът му бил скъп, го халосал по носа с комат хляб. Обяснил на момичето, че се афектира дълбоко щом види змии. Но тя все пак разтурила годежа и се оженила за един жонгльор. А пък да не говорим за Бинкс Холоуей…
Анекдотът за Бинкс Холоуей се славеше като най-добрият в репертоара на Гали. Беше го разказвал пред възторжена публика поне сто пъти по време на кариерата си, но сега не му беше писано. Лорд Емсуърт нададе хрипкав врясък и с треперещ пръст посочи нещо в кочината. Какво точно Гали не можеше да разбере. Всичко му изглеждаше съвършено нормално, Императрицата не беше вирнала крака, нито пък някоя огнена колесница я отнасяше към небесата. Тя винаги е била една доста пестелива откъм демонстрация на чувства свиня, а сега изглеждаше даже по-спокойна от обикновено.
— Какво, за бога, става, Кларънс? — повиши тон Гали. Този внезапен врясък го беше накарал да си прехапе езика.
За момент лорд Емсуърт не можеше да издаде звук. Най-накрая от устата му излезе нещо, което все пак можеше да мине за членоразделна реч.
— Картофът!
— Какво за него?
— Тя не го е изяла. Такова нещо никога не се е случвало. Тя обожава картофи. Сигурно се разболява от нещо.