— Какво каза тя за мен?
— Много по-добре е да не питаш. Достатъчно е да се каже, че словата й значително се различаваха от онези на Жулиета към Ромео. Какво, за бога, се случи?
Един бръмбар, който пълзеше по дървото, под което седяха, падна на масата. Джон го погледна смразяващо.
— Не беше моя грешка — промълви той. — Просто си вършех работата. Жените не разбират тия неща.
— Кои неща?
— Тя трябваше да разбере, че не мога да подведа Клътърбък.
— Клътърбък?
— Д. Д. Клътърбък.
Гали възнамеряваше да бъде особено състрадателен и мил при този разговор, но не можа да се въздържи и изсумтя раздразнено. Ако трябваше да изслуша една история, а не да я разказва, то предпочиташе всичко да е ясно и точно.
— Кой, по дяволите, е Д. Д. Клътърбък?
— Един счетоводител, когото защитавах в делото Клътърбък срещу Фризби. А Фризби е пенсионираният месар, чиято кола се сблъска с тази на Клътърбък на Фълъм Роуд и му причини вътрешни наранявания. Защитата, разбира се, пледира, че Клътърбък е налетял на Фризби и всичко зависеше от свидетелските показания на някоя си мис Линда Гилпин, която се случила да минава оттам в това време. Мой дълг беше да я разпитам и да поясня на съдебните заседатели, че тя не е догледала и показанията й са пълни с дупки като швейцарско сирене.
Много е вероятно Гали в този момент да беше надал някое възклицание на тревога и интерес, но се случи така, че точно тогава отпиваше от бирата. Едва след като спря да кашля и след като един минаващ келнер го потупа по гърба, той изглеждаше в състояние да предложи някакъв коментар, но пък тогава нямаше тази възможност, защото Джон беше подновил разказа си.
— Можеш да си представиш какви бяха чувствата ми. Залата се завъртя пред очите ми. За момент помислих, че няма да мога да продължа.
— Но продължи?
— Продължих и след една-две минути здраво я притиснах. Оплете се като пате в кълчища.
— Накара я да направи дискредитиращи признания?
— Да.
— Цялото това „Няма ли да бъде правилно да кажем…“ или „Не е ли факт, че…“ и другите тям подобни?
— Да.
— И размаха пръст в лицето й?
— Разбира се, че не съм.
— Мислех си, че това винаги се прави. Но й даде да се разбере?
— Да.
— И на нея не й се хареса?
— Да.
— Спечели ли делото?
— Да.
— Това вероятно се е харесало на Клътърбък?
— Да.
— Видя ли я след това?
— Не. Написа ми бележка, в която се казваше, че годежът е разтурен.
Гали си постави обратно монокъла. Погледът в окото, за което беше закрепен, и в другото око, което вървеше по света неприкрито, не беше окуражителен. Нито пък неговото „Хм-хм“ беше предназначено да вдъхне оптимизъм.
— Здравата си се накиснал, Джони.
— Да.
— Ще трябва доста да пледираш, ако искаш да чуеш сватбените камбани в оная селска църквичка или където и да си ги планирал да бъдат чути. И въпросът, който стои пред нас е как да стане това пледиране.
— Не те разбирам. Тя е в замъка, нали?
— Именно, а ти не си.
— Но ти ще ме поканиш там.
Гали поклати глава. Мъчно му беше, че трябва да изиграе ролята на сланата в градината с мечтите на своя млад приятел, но фактите трябваше да се погледнат в очите.
— Невъзможно. С най-голямо удоволствие, Джони, бих те вмъкнал в старото имение, но ти не разбираш моето положение там. Кони не може да ме елиминира от къщата, защото съм законен член на семейството, но тя ме следи зорко и в редките случаи, когато се обръща към мен, думите й се състоят от възхвала на обратните влакове към столицата. Всеки опит от моя страна да си вкарам приятел, ще събудят тигрицата, която дреме в нея. Пиши се късметлия, ако изтраеш и пет минути. Ще те хване за яката и за дъното на гащите и ще започне да те налага по меките части, преди да си си избърсал обувките в изтривалката. Знам точно как се чувстваш и най-дълбоко съжалявам, че не мога да ти услужа, но това е истината. Ще трябва да си идеш в Лондон и да ме оставиш да се погрижа за делата ти. И ако мога да кажа така — допълни Гали скромно, — те не могат да бъдат в по-сигурни ръце. Ще пледирам пред мис Гилпин и искрено се надявам да докосна най-тънките струни в душата й.
Тия думи му напомниха една много смешна история за някакъв член на Клуба на Пеликаните, който веднъж се опитал да се научи да свири на банджо. Нещо му подшушна в ухото, обаче, че не това е моментът да я разкаже. Той отново потупа Джон бащински по рамото и пое дългия път към замъка.
Джон, чието лице повече от всякога приличаше на това на Бифън Овошката, си поръча нова бира.
Пета глава
За да избегне палещото слънце и компанията на херцог Дънстъбъл, който изведнъж беше решил, че трябва да се залепи за нея като гербова марка, Ванеса Поук се беше скрила след обяда в едно от сенчестите кътчета, с които имението на Замъка Бландингс беше така изобилно снабдено. Тя седеше там на една дървена пейка. Бащата на лорд Емсуърт много обичаше да поставя тук-там по някоя дървена пейка. А също така, не че има някакво значение, обичаше да събира птичи яйца и да подвързва томовете от заседанията на Шропширското археологическо дружество.