— Обичах я, Полин, така де, Ванеса. Обожавах я. А тя ме изпързаля с един тип, който свири на тромпет в някакъв състав. При това неизвестен състав.
— Жестоко — каза Ванеса, но само от любезност. Героят от драмата, на когото трябваше да съчувства, според нея, беше този тромпетист. Неуспял в професията, обвързан с неизвестен състав, и сега с мисис Женвиев Траут на шията. Човек трябва да има сърце от лед, за да не изпита жалост към мъж с такава участ.
Уилбър направи жест на келнера и поръча още два джина с тоник. Дори и когато сърцето му е разбито, мъдрият човек не изоставя практическата страна на живота.
— Докъде бях стигнал? — каза той, като прокара морно ръка по челото си.
— Беше стигнал до тромпетиста и казваше колко обичаш Женвиев.
— Точно така.
— Още?
— Питаш ме дали все още я обичам? Разбира се. Непрекъснато мисля за нея. Нощем лежа буден. Причува ми се гласът й. Говореше толкова сладко.
— Представям си.
— Наричаше розите „льози“.
— А-ха.
— И рибите „либи“.
— Да, спомням си.
— Така че можеш да си представиш как се почувствах, когато видях картината.
— Каква картина?
— Стоеше на витрината на една от онези художествени галерии на Бонд Стрийт и беше истинският образ на Женвиев.
— Искаш да кажеш портрет?
— Не, не портрет, картина на момиче от някакъв французин. И си казах — трябва да я имам, за да ми напомня за нея.
— Значи ти я купи, а те ти осигуриха покана за Замъка Бландингс? Нещо като танто за кукуригу?
— Не си прави шеги с това.
— Не си правя шеги. Нещо трябва да се е случило, за да тръгнеш насам, и чакам да чуя какво.
— Заради херцога.
— Какъв херцог?
— Нарича се Дънстъбъл. Той ме покани.
Ванеса разпери ръце отчаяна. Уилбър винаги е бил от разказвачите, които оплитат конците на историите си, но с тази своя притча надмина себе си.
— Не разбирам — въздъхна тя, — просто не разбирам. Може би ще стане по-ясно нататък, затова продължавай оттам, откъдето купуваш картината. С едносрични думи, ако можеш.
Уилбър се подсили с малко джин с тоник. Оттук нататък всяка произнесена дума щеше да бъде нож в гърдите му.
— Не я купих. Там е цялата работа. Минаваше един часа и като последният тъпак си помислих, че първо мога да обядвам. Отидох в един клуб, за който имам временна карта и тъкмо си пийвах едно на бара, преди да отида в трапезарията, ей ти го този херцог, насади се до мене и започна да ми разправя какво му било грешното на правителството. Подкарахме я доста добре и аз обърнах още няколко. Преди да усетя какво става, разказвах вече за Женвиев и за оная галерия.
— И докато ти обядваше, той скокнал зад ъгъла и купил картината, а сега те вика тука, за да ти я продаде с голяма печалба.
Уилбър така се слиса, че не можа да проговори доста дълго. Само зяпаше тъпо в ясновидката пред себе си.
— Как позна? — запъна се той.
— Не беше трудно, като познавам херцога. Трябва да е картината, която сега е в портретната галерия на замъка. И се обзалагам, че не я е купил от любов към изкуството. Направил го е, само за да изкрънка нещо.
С една от своите печални въздишки Уилбър потвърди тази теория.
— И сега ме е поканил тук, за да мога да я виждам непрекъснато. Знае, че няма да се въздържа да я купя, каквото и да поиска. А то — навъси се Уилбър, — ще е около два пъти повече от първоначалната цена. Паднах му в ръчичките.
— Тогава си кажи „По дяволите, ще му се измъкна“.
Дългото пътуване и няколкото джина с тоник бяха направили мозъка на Уилбър трудно подвижен. Стори му се, че има някакво значение в думите й, но то му убягна. Сапунени мехури, така щеше да ги нарече, ако го бяха помолили да им направи разбор.
— Какво искаш да кажеш?
— Казваш, че си му в ръчичките. А защо си му в ръчичките, да те питам. Картината е тук, ти си тук и всичко, което трябва да направиш, е да я отмъкнеш.
Очите на Уилбър се разшириха. Той издаде глух бронхиален покашляк подобен на квакането на жаба. Не е лесно за човек с трудно подвижен мозък да асимилира революционни идеи.
— Да я отмъкна? — изквака той. — Искаш да кажеш да я отмъкна?
— Разбира се. Защо не? Той не я ли отмъкна от теб? Можеш да разбереш от галерията колко е платил за нея и да възстановиш сумата, ако правилно се изразявам.
Нещо проблесна в очите на Уилбър, но беше само за секунда. Разбираше, че предложението е добро, но не беше човекът, който би го осъществил.
— Не бих могъл — натърти той, точно както го беше изрекъл малко по-рано следобед лорд Емсуърт и Ванеса реагира така, както в предишната ситуация.
— Тогава ще го направя аз — каза тя и Уилбър, подобно на лорд Емсуърт, зяпна невярващо. В дните на техния кратък годеж той познаваше Ванеса като момиче с неконвенционална мисъл, но тя никога не му е поднасяла изненада от такава величина.