— Да.
— Е — каза Мама Балсам с вид, подсказващ, че смята за завършено това, което може да се нарече предварителна обмяна на мнения. — Жалко, че не бяхте тук, защото онзи ваш приятел, мистър Фъргюсън, цял ден се опитва да се свърже с вас по телефона.
— Не познавам никакъв Фъргюсън.
— Може и да е било Босток. Идвал е често на обяд. Артистичен вид. Тънък глас. Очила с рогова рамка.
— Да не би да искаш да кажеш Джо Бендър?
— Точно това е името. Той е художник или нещо такова.
— Управлява една картинна галерия на Бонд Стрийт.
— Е, днес не я е управлявал много, защото цял ден е стоял до телефона, за да ви открие. Беше много нетърпелив. Непрекъснато повтаряше: „О, мътните да го вземат, още ли не се е върнал?“. Трябваше да си поговоря с него заради израза „Майка му стара“, който употреби, когато му казах, че още ви няма. Когато се обади последния път, а това беше преди не повече от двадесет минути, ми каза да го извикам веднага, щом се появите. Желаете ли да го направя сега?
Джон претегли въпроса. Първият му импулс беше да отговори отрицателно. Обичаше Джо Бендър и при нормални обстоятелства винаги се радваше на компанията му. Но човек, превит от удар като този, който беше получил наскоро, се покрива дори и от най-близките си приятели. Колкото и мъчителни да бяха мислите му, той искаше тази нощ да си остане насаме с тях.
После доброто му сърце надделя. Джо, помисли си той, не би телефонирал така настоятелно, ако не беше в беда, и ако това е така, то трябваше да се постъпи честно, да му се позволи да дойде и да поплаче на рамото му.
— Да, повикай го, мамче — реши той. — Аз ще взема един душ. Ако дойде, преди да съм се облякъл, кажи му да почака.
Когато Джон се появи отново, възстановен до голяма степен от банята, Джо Бендър беше пристигнал и разговаряше с Мама Балсам, макар че разговор не беше най-точната дума за това, което от нейна страна беше монолог, а от негова — едно продължително сумтене. Като добра домакиня, тя привлече Джон към техния задушевен кръг.
— Казвах на мистър…, как беше, че не изглежда добре — каза тя. — Забелязах го в мига, когато влезе.
Окото й не я беше заблудило. Джо Бендър изглеждаше ужасно. Беше мъж на, нека употребим тази архаична фраза, около двадесет и осем лета, а в момента създаваше впечатлението, че е преживял още поне толкова съкрушителни зими. Той беше даже по-изтерзан от Джон, който, забравяйки тревогите си, нададе загрижен вик:
— О, небеса, Джо! Какво се е случило?
— Точно това се чудех и аз — намеси се Мама Балсам. — Ако питате мен, пипнал е нещо. Има същия размазан поглед като мъжа ми — мистър Балсам, когато беше прихванал нещо и се пресели в отвъдното. Първо престана да си контролира краката — каза тя, когато Джо се строполи на един стол, — и скоро след това се покри с петна. Трябва да извикаме лекар, мистър не знам-си-кой.
— Не искам лекар.
— Тогава ще ида да ви сгрея една хубава чаша горещо мляко — не отстъпи Мама Балсам. Тя принадлежеше към това медицинско учение, според което една хубава чаша горещо мляко, макар и да не може съвсем да отклони ангела на смъртта, поне отлага неизбежното.
Когато вратата на кухнята се затвори след нея, Джо Бендър въздъхна облекчено.
— Мислех, че тази жена никога няма да си тръгне. Кажи й, че не искам никакво проклето мляко.
— Пийни уиски със сода.
— Да, това ще направя. Всъщност, ще имам нужда от няколко.
Джон отиде в кухнята и се върна, постигнал успех, макар и не без препирни, в анулирането на поръчката за лекарството на Мама Балсам. „Той може всеки момент да издъхне на пода“ — предупреди тя, — „но нравете каквото искате“.
— Е, — каза той. — За какво е всичко това?
Ако тази среща се беше състояла по-рано, Джо Бендър вероятно щеше да е в състояние да поднесе новината, която има, внимателно. Защото беше разумен мъж и ако е принуден да разнася съкрушителни вести, то би искал да направи всичко по силите си, за да ги разкраси. Но един цял дълъг ден на растяща възбуда беше пресушил моралните му задръжки. Струваше му се, че цяла вечност е държал затворена в натежалите си, както Шекспир би казал, гърди, една тайна, предназначена да зашемети човечеството, или поне оная част от него, която взима присърце галерията „Бендър“. Така че новината изскочи от него със силата на тапа, разделяща се със своята бутилка шампанско.
— Картината, Джон! Фалшива е!
Възможно е също, ако Джон не беше така завладян от собствената си трагедия, да беше схванал значението на тези думи по-бързо. Той обаче само зяпна.
— Картина? Каква картина?
Джо Бендър също зяпна. Очите му зад очилата с рогови рамки се разшириха до краен предел.