— Каква картина? — повтори той. Струваше му се невероятно точно Джон да намира за необходимо да зададе тоя въпрос. Имаше само една картина на света. — Робишо. Оная, която продадохме на херцога, фалшива е. Подправена.
Нямаше нужда да обяснява повече. Джон беше вече схванал и като че ли Мама Балсам, не че беше способна на такова нещо, се беше промъкнала зад него и изсипала препълнена чаша с ледена вода във врата му. Не би могъл дори да си представи, че такова нещо е възможно, но в действителност той спря да мисли за Линда Гилпин. Мина доста време, преди да си възвърне говора, и когато го направи, то беше само за да зададе нелепия въпрос:
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. Истинската е била проверена от Мортимър Бейлис, който е между най-добрите познавачи на изкуството в цял свят. Казал, че е оригинална, а когато той каже, че една картина е оригинална, значи е така.
Джон все още не можеше да разбере. Прояснението му стигаше дотам, че в обръщение е не една полегнала гола, излязла изпод четката на покойния Клод Робишо, а две полегнали голи. Оттам нататък всичко беше в мъгла и несъзнателно възприе професионалния си маниер по време на разпит на свидетел.
— Обясни от началото — започна той, като едва се въздържа от „Би ли казал на съдебните заседатели“. — Откъде дойде тази, която продадохме на херцога?
— Купих я в Париж от една двойка румънци, които имат малко местенце около Мадалената. Трябваше да се сетя — изпъшка Джо горчиво. — Трябваше да си кажа „Бендър, ако ти беше имитация, къде щеше да отидеш“, и отговорът щеше да е „В някоя румънска картинна галерия“.
— А другата, истинската?
— Баща ми я имал, преди да ми предаде бизнеса. Точно от това ме боли най-много. Била е там през цялото време. Предполагам татко я е задържал в очакване да се покачи цената й.
— Тогава защо…
— Защото била изпратена за почистване. Затова и не знаех нищо за нея. Върнаха я тази сутрин. Какво, за бога, ще правим, Джон?
— Ще обясним на херцога и ще му дадем оригиналната, предполагам.
— И да го оставим да разнесе историята навсякъде. Че не може да се разчита на нищо, купено в галерия „Бендър“, защото всяка втора картина непременно е фалшива. След месец ще сме фалирали, ако не и по-рано. Нищо не е по-уязвимо от една картинна галерия. Тя се крепи на репутацията си. Това е последното нещо, което можем да направим, фатално, абсолютно фатално.
— Но не можем да задържим парите, това е измама.
— Разбира се, че не можем.
— Тогава какво?
— Ще трябва да си я откупим от него, вероятно на двойна цена.
— Не е приятна перспектива.
— Аз също не я харесвам.
— И как ще обясним внезапното ни преображение от продавачи на купувачи?
— Не знам.
— Той сигурно ще ни заподозре в клопка и ще вдигне цената даже повече, отколкото ти казваш. Чувал съм много за херцог Дънстъбъл от кръстника ми, който го познава от години, и едно от нещата е, че той обича да прибира до дупка парите, които му се предлагат. Когато приключи с нас, ще сме без стотинка. Това, което трябва да направим, е да измъкнем фалшификата и да поставим на негово място оригинала.
— Да?
— Тогава всички ще са доволни.
— Няма съмнение. Да измъкнем фалшификата и да поставим на негово място оригинала. Имаш ли нещо против един въпрос?
— Питай.
— Как?
Джон се съгласи, че това е уместен въпрос и за известно време се възцари тишина. Джо Бендър си наля второ уиски.
— Да — повтори той. — Това трябва да направим. Да измъкнем фалшификата и да поставим на негово място оригинала. Но не знаем дори къде е.
— У херцога.
— А къде е той?
— В Замъка Бландингс.
— Надявам се, че си прекарва чудесно.
— Картината трябва да е у него.
— И няма нищо по-просто от това да я докопаме. Трябва ни само покана за Замъка Бландингс.
— Мили боже! — изрева Джон така гръмовито, че гласът му проникна до кухнята при Мама Балсам и я накара да поклати тъжно глава. Тя виждаше как контактите с мистър не знам-си-кой се отразяват зле на повереника й.
Джо Бендър правеше усилия да подсуши панталона си, върху който се беше изляла по-голямата част от уискито. Този тръбен зов го беше стреснал.
— Гали! — изкрещя Джон и Мама Балсам отново поклати глава. Тази ругатня й беше непозната, но й звучеше по-лошо и от „мътните да го вземат“, и от „майка му стара“. — Гали също е в Бландингс.
— Така ли? — живна Джо Бендър. Беше чувал разни истории за Гали от Джон и за първи път някакъв блед лъч надежда просветна зад очилата с рогова рамка. Искаш да кажеш…
— Можем да поверим ръководството на операцията в негови ръце с най-голямо доверие. Това е точно по неговата част. Първата ми работа утре е да отида в Маркет Бландингс и да му изложа всички подробности.