Пеликан в Бландингс

2

Джон обаче не можа да тръгне за Маркет Бландингс още сутринта. Беше забравил, че трябва да се яви в съда на страната на Онапулос и Онапулос в делото им срещу Стъкларската бутилираща компания на Линкълншир и източните графства. А когато се яви, облаците над главата му съвсем се сгъстиха, защото загуби делото, беше порицан от съдията и наруган от двамата Онапулос, които решиха, че само липсата на компетентност у техния адвокат им е попречила да спечелят. Когато взе влака в 14.33 от Падингтън, целият персонал потрепера при вида на изнуреното му лице. Всички мълчаливо се съгласиха, че изглежда даже по-зле от последния път.

Раздялата с Мама Балсам не допринесе с нищо за успокояване на духа му. Когато една майчински настроена жена с любопитен нос види, че младежът, към когото се е прикрепила като хранителка, наставница и приятелка, се готви за пътуване, от което се е върнал вчера, у нея естествено възникват въпроси. И когато у майчиците Балсам на този свят възникват въпроси, те не се колебаят да ги задават. Докато Джон си стягаше куфара, се проведе следният диалог:

— Отивате ли някъде?

— Да.

— Ходихте и вчера.

— Да.

— Къде отивате този път?

— В Шропшир.

— Моля, отново ли?

— Да.

— И какво ви води нататък?

— Трябва да видя един човек.

— В Шропшир?

— Да.

— Къде точно в Шропшир?

— Едно място, което се нарича Маркет Бландингс.

— Не съм чувала за него.

— Е, там е.

— Там ли ходихте и вчера?

— Да.

— Щяхте да си спестите много грижи, ако бяхте останали да пренощувате там. Сигурно не ви е дошло наум.

— Трябваше да съм в съда тази сутрин.

— Мистър Балсам ходеше често в съда, когато беше жив. Имаше един стражар, кривоглед с едното око, който непрекъснато го прибираше за улични залагания. Какво е това в кафявата хартия?

— Картина.

— Ще я носите на човека, с когото ще се видите?

— Да.

— По-евтино е с колет по пощата.

— Да.

— Тогава защо не го изпратите?

— Майка му стара! — избухна Джон и Мама Балсам разбра, че лошото влияние на мистър не знам-си-кой е напреднало повече, отколкото очакваше.

Срещата с Гали потръгна зле. Когато последният от Пеликаните пристигна на уговореното място на следващата сутрин, съвсем не беше настроен гостоприемно. Телефонното обаждане на Джон бе дошло, докато той се разхождаше из околностите, а общият му смисъл — предаден от Бийч. Така че всичко, което знаеше, беше, че кръщелникът му, обратно на най-категоричните инструкции, се е върнал в „Емсуърт Армс“, и той естествено беше нервиран. Нито един предводител не желае да чуе, че разпоредбите му не се зачитат от подчинените. Поздравът му прозвуча рязко.

— Мисля, че ти казах да се върнеш в Лондон и да оставиш всичко на мен — сгълча го той.

Видът му беше суров, но Джон остана непоколебим.

— Не е за това.

— Какво означава „не е за това“?

— Няма нищо общо с Линда.

— Нищо общо с нея?

— Нищо.

— Тогава за какво е? Ако — заплашително изрече Гали, — си ме домъкнал чак до Маркет Бландингс в такава знойна лятна сутрин заради някаква дреболия… Защо се хилиш?

Джон го поправи:

— Не се хиля. Това беше тъжен смях. Развесели ме думата „дреболия“. Едва ли може да се нарече така това, което ме води тук. Съжалявам, че си се разгорещил по пътя…

— Разгорещил? Чувствам се като геврек, изваден от гореща фурна.

— Трябваше да те видя. Случи се нещо отвратително и имаме нужда от помощта ти.

— Имате?

— Джо Бендър и аз.

— Кой е Джо Бендър?

— Казах ти оная нощ, когато дойдох при теб. Не си ли спомняш? Държи галерията „Бендър“.

— А, да. Каза, че си вложил пари в нея.

— Всъщност вложих всичките си пари. И сега ще ги загубя, освен ако не се притечеш на помощ.

Гали му отправи поглед, бликащ от изумление. Не предполагаше, че някой може да си го представи като притежател на капитал. Не че не оценяваше комплимента.

— Скъпи ми Джони, какво ли бих могъл да направя? Господ ми е свидетел, че ми се ще да те измъкна от блатото, но всичко, с което разполагам, е мизерната рента на младши син. Нямам право да пипна с пръст капитала. Мога да отделя двадесет лири, ако те устройват. А даже и това ще означава превишаване на кредита в банката.

Джон изрази благодарност за предложението, но поясни, че има недоразумение.

— Не искам пари.

— Тогава защо каза, че искаш?

— Не съм казвал, че искам.

— Така ми прозвуча.

— Съжалявам. Това, което искам от теб, е да размениш местата на две картини.