Достигайки до целта, той нямаше нужда да имитира зова на белия бухал, защото преди да демонстрира виртуозност в тази насока Джон изскочи от тъмнината.
— Мислех си, че никога няма да дойдеш — просъска младият съзаклятник. Не беше свикнал с такъв род дейности и нервите му здравата се бяха опнали. Беше стигнал до кочината в единадесет и петнадесет и му се струваше, че е стоял там, вдишвайки букета от аромати, пръскани щедро от Императрицата, още от невръстно дете.
С присъщата си учтивост Гали му посочи, че не е закъснял, ако човек може да се довери на часовника над конюшните, и Джон се извини. Каза, че тъмнината го е заблудила и Гали се съгласи, че тъмнината си има своите трудно поносими страни.
— Но не можеш да правиш тия неща посред бял ден. Спомням си, че казвах това и на Бил Баумън, мой приятел от времето на Пеликаните. Той беше влюбен в едно девойче, а родителите й я изолираха в някакво фамилно имение в Кент. Бил искаше да й прати писмо, в което да й пише как да се измъкне и да офейка с него. Идеята му беше да се крие сред местната флора, докато дойде градинарят, да го подкупи и така да й изпрати писмото. Казах му, че прави голяма грешка.
— Мислиш ли, че трябва да стоим тук и да си приказваме? — озърна се Джон, но Гали продължи с историята си. Не беше лесно, всъщност беше почти невъзможно да го спре човек, когато се е развихрил.
— „Направи го през нощта“ — настоявах аз. — „Знаеш й стаята. Изкачи се по водосточната тръба до прозореца й, след като преди това си хвърлил камъче — по прозореца, разбира се, не по тръбата — и се разберете очи в очи. Само така можеш да се надяваш на добре опечена работа.“ Е, той направи няколко капризни забележки, като например, че водосточните тръби не били за неговите панталони и още някои дреболии и настоя на своя план. На следващата сутрин отиде и се скри. Дошъл градинарят. Той го подкупил и му дал писмото. А градинарят, който, разбира се, се оказал бащата на момичето, веднага го погнал с вилата, която носел. Нещо повече, залепил се за бакшиша като с лепило. Бил често ми е казвал, че това, което най-много го тормозело, било мисълта, че е трябвало да си плати една лира за апашкото преследване през най-гъстия плет и то с градинска вила. Той беше човек, който обичаше да получава това, за което си е платил. Сега виждаш ли какво имах предвид, като казвах, че тия неща трябва да се вършат нощем. Между другото, като заговорихме за писма, идвало ли ти е наум да напишеш на твоята изгора?
В тона на Джон се прокрадна известна студенина.
— Трябва ли да я наричаш моята изгора?
Това нарани Гали. Не мислеше, че е използвал обидна дума.
— Все някак трябва да я наричам.
— Можеш да опиташ с мис Гилпин.
— Звучи някак официално. Както и да е, знаеш за кого говоря. Защо не й драснеш два-три реда?
Джон поклати глава. Един съвсем безсмислен жест, разбира се, на мъж, обгърнат в мрак, към друг мъж, също така обгърнат в мрак.
— Няма да постигна нищо. Трябва да я видя.
— Да, като се замисли човек, ти си прав. Когато бях млад, винаги смятах, че ако трябва да разтопя сърцето на някой букмейкър и да го убедя да почака малко за парите си, важно е да разговарям с него лично. Така можех да поотупам рамото му, да го почистя от някоя и друга прашинка. Без съмнение същият принцип е валиден и когато се опитваш да накараш някое момиче да запее друга песен. Можеш във всеки един момент да се пресегнеш, да я сграбчиш и да обсипеш с целувки вдигнатото й лице, а това не може да стане по пощата.
Джон потръпна. Тези изразителни слова извикаха в съзнанието му картина, която го развълнува дълбоко.
— Наистина ли е съвсем невъзможно да ме вкараш в замъка?
Съпричастното сърце на Гали се разчувства. То долови печалната нотка в гласа на кръщелника си, същата, която започваше да звучи и в неговия в ония стари времена, когато имаше делови разговори със служителите по хиподрумите. Той би дал много, за да може да каже някоя ободрителна дума, но не искаше да подхранва лъжливи надежди.