Той го привличаше като магнит.
От своя страна, макар че лордът нямаше ни най-малка представа за това, прозорецът беше упражнил същото въздействие и върху една котка, която денем живееше в оборите, а нощем скиташе насам-натам. Любопитна, както си е редът при котките, тя беше заинтригувана от отворения прозорец и искаше да провери какво има зад него. В момента, когато лорд Емсуърт на пръсти прекрачваше рамката, котката изследваше една от обувките на херцога, оставена на пода, но не намери в нея нищо, което би могло да привлече търсачите на удоволствия.
Краката на лорд Емсуърт, приземявайки се внезапно в непосредствена близост, изглежда обещаваха повече забавление, предлагайки, така да се каже, допир от плът и кръв. Вярно, издаваха странен мирис, но затова пък доста привлекателен, помисли си котката. Това беше една доста обичлива писана и винаги харесваше да се отърква о хората. Изоставяйки обувката, тя завря глава в халата на лорд Емсуърт. При което го сграбчи същото чувство, както в детството му, когато насред улицата един игрив съученик се беше прокраднал изотзад и бибитнал в ухото му. В следствие на това той изпълни един от ония странични скокове, на които Нижински8 беше майстор в добрите си години. Този пирует бе последван от такъв грохот, какъвто може да произведе единствено разярен бик в магазин за порцелан.
Да припомним, че лейди Констанс, след като разбра, че херцогът предпочита да се настани в градинския апартамент, беше побързала натам, за да се увери, че всичко е точно така, както той го харесва. Между нещата, които тя си бе помислила, че ще му харесат, беше и една кафява масичка, върху чиято повърхност се намираха будилник, купа с рози, втори съд със сушени розови листа, календар, пепелник и портрет на Джеймс Скунмейкър и нейна милост в сватбените им одежди. Точно с тази масичка се беше сблъскал лорд Емсуърт, след като се приземи от въпросния си скок и накара небесата да зазвънят, както вече го описахме.
И тъкмо бяха престанали да звънят, лампите светнаха и на авансцената излезе херцогът с лимоненожълта пижама на лилаво райе.
Херцогът на Дънстъбъл, макар и с жабешки очи и мустаци, прекалено рунтави за вкуса на повечето хора, все пак не беше пъзльо. Много мъже, осъзнали, че в уединението им са нахлули нощни мародери, биха се покрили през глава със завивките, надявайки се, че ако си мълчат, ония ще ги подминат. Но той беше замесен от по-друго тесто. Гордееше се, че е човек, който не понася безсмислиците, и със сигурност нямаше намерение да ги търпи и от тумба проклети обирджии, които си играеха футболни игрички пред вратата на спалнята му. Като се въоръжи, по липса на друго, с една бутилка от минерална вода, той изскочи на бойното поле с решимостта на асирийски войн, впускащ се в битката като лъв. А там намери лорд Емсуърт.
Това беше пародия на кулминацията и войнственият му дух се почувства засегнат. Да дойде настроен да халоса по главите орда апаши със своята бутилка, а да няма никакви апаши за халосване, само неговият домакин с глуповата усмивка на физиономията. Именно тази глуповата усмивка на лорд Емсуърт особено го раздразни. Като взе предвид и факта, че последният се разнасяше из стаята му в един сутринта, очевидно с намерението да изтанцува някой солов танц в тъмното, херцогът спокойно можеше да затвърди впечатлението си, че тоя тип е чалнат.
Лорд Емсуърт много би се радвал да махне с ръка на цялата работа, но почувства, че една-две обяснителни думи са належащи и че той трябва да започне разговора. Само някоя и друга любезност, помисли си лордът, защото дори и смътни, и той си имаше своите правила на добро поведение. Като пусна още една глуповата усмивка, той изфъфли:
— Ъ-ъ… добър вечер, Аларик.
Поздравът беше злополучно формулиран. Дори едно по-неофициално „Здрасти“ или „Мараба“, биха имали по-голям шанс да умилостивят херцога. А той съвсем не беше любезно настроен, когато отговори:
— Добър вечер? Какво искаш да кажеш с това „добър вечер“? Та сега минава полунощ, мътните до го вземат. Какъв дявол търсиш тук?
Нещо беше подсказало на лорд Емсуърт, че този разговор ще се окаже тежък, и сега ставаше ясно, че това нещо е знаело какво приказва.
— Само минавах оттук за моята стая. Страхувам се, че те обезпокоих, Аларик.
— Разбира се, че ме обезпокои.