Той се отдръпна назад. Ясно беше, че няма да може да изпълни мисията си с лека ръка, както очакваше. Ще трябва да е ловък и пресметлив. С тази мисъл той се оттегли няколко крачки встрани до едно местенце, където тъмнината щеше да го прикрива, докато бродещият колега се покаже.
Колкото до самоличността на този скитник и мотивите за посещението му в портретната галерия, тук беше в абсолютно неведение. Отхвърли вероятността това да е призракът на Замъка Бландингс. Призраците, разбира се, си лягат късно, но не палят лампите. Още повече, призракът на Замъка Бландингс, доколкото си спомня правилно от слушаните в детството му разкази, обикаля с главата си под мишница, което съдържа известна доза неудобство за един дух, който разглежда картини.
Беше достигнал до заключението, че мистерията е неразрешима, когато вратата се отвори с трясък, лорд Емсуърт се изстреля навън и хукна по стълбите с внушителна бързина. Като го видя, Гали си спомни една подобна нощ. Тогава в желанието си да се отърси от тревогите, които го терзаеха от няколко дни, той и един колега алтруист, бяха вмъкнали в спалнята на приятеля си Плъг Башъм едно покрито с фосфор прасе, и бяха ударили гонга. Плъг препусна по стълбите, взимайки по две-три стъпала нагоре. У него личеше точно тая възбуда, която сега се наблюдаваше и у лорд Емсуърт. Гали се запита какво ли може да се е случило, което така силно да разстрои брат му.
Не му беше времето да стои и да разсъждава върху първопричините. Имаше работа за вършене. След като портретната галерия се опразни, той бързо влезе, окачи полегналата гола и се върна в базата си. И тъкмо си отдъхваше с цигара и един детективски роман, когато на вратата се почука и зад нея се показа лицето на лорд Емсуърт. Той все още изглеждаше възбуден.
— О, Галахад — задъхваше се той. — Така се радвам, че си буден. Страхувах се, че може да спиш.
— Толкова рано? Би било крайно необичайно. Седни. Радвам се, че се отби. Какво те тревожи?
— Изживях шок, Галахад.
— Нищо по-добро, както съм чувал, за адреналина.
— И дойдох да поискам съвета ти.
— На твое разположение е, както винаги. Какъв е проблемът?
— Чудех се дали да му кажа още сега.
— На кого?
— На Аларик.
— Какво да му кажеш?
— Че картината му е открадната. Току-що бях в портретната галерия и нея я нямаше.
— Няма я? Учудваш ме, Кларънс. Искаш да кажеш, че не е там?
— Именно. Първото, което ми дойде наум е да отида и да информирам Аларик веднага.
— Разбира се.
— Но когато стигнах до вратата му, усетих, че се колебая. Виждаш ли, за съжаление обезпокоих съня му малко по-рано и той беше доста разстроен.
— Как се случи това?
— Отидох да видя Императрицата и докато бях в кочината…
— Във кочината?
— Да, тя си беше легнала, аз влязох вътре и паднах в кочината.
— Да, мисля, че усещам нещо такова. Можеш да отвориш прозореца няколко сантиметра. Та какво казваше?
— Когато се върнах, някой беше залостил външната врата.
— И кой ли може да е бил?
— Френският прозорец на Аларик беше отворен и всичко щеше да мине добре, ако не се появи котката.
— Котката?
— Една котка си навря главата в крака ми, аз подскочих и катурнах масата. Вдигна се доста шум и Аларик излезе от спалнята си. Не ми повярва за котката. Всичко беше крайно неприятно.
— Няма начин да не е било.
— Затова дойдох да те попитам дали е абсолютно належащо да го будя отново.
Гали се замисли. Можеше, разбира се, съвсем лесно да успокои духа на брат си, като каже: „Първо, скъпи ми Кларънс, нека идем до портретната галерия и се уверим, че не си сгрешил. Тези оптически илюзии са често явление. Може още да си виси на пирона весела и доволна като муха върху мед.“ Но си каза, че ще падне доста освежителен смях, като се разсъбуди втори път един разлютен херцог и се наблюдават реакциите му. И колко добре ще му дойде на адреналина. С тоя заседнал живот в Уилтшър и с никого наоколо освен тъпите съседи, надбъбречната му жлеза сигурно се стимулира веднъж годишно. Би било хуманно да се използва тази възможност и да се сръчка малко.
— Така мисля, Кларънс. Убеден съм, че трябва да му кажем веднага.
— Ние?
— Аз ще дойда с теб да те подкрепя морално.
— Наистина ли?
— Разбира се.
— Много си мил, Галахад.
— Опитвам се, Кларънс, опитвам се. Няма само скаутите да са такива, я.
5
Херцогът не се затрудни особено да заспи отново. Той беше един от онези щастливци, които нямат нужда да броят овце, а захъркват веднага, щом помиришат възглавницата. Макар да бе минало съвсем малко време от напускането на лорд Емсуърт, плътен звук като в дъскорезница издуваше вратата на спалнята му, когато двамата вестоносци влязоха в градинския апартамент. Той рязко секна, щом Гали задумка по вратата с обувката, която така малко се беше понравила на въпросната котка, придружавайки този жест с едно жизнерадостно „Размърдай си кокалите“.