Херцогът почука повелително по скрина.
— Докарай Траут!
— Няма да го докарам. Напълно сигурна съм, че Кларънс е направил някоя нелепа грешка и картината си е още там. Хайде да отидем в картинната галерия и да се уверим.
След няколко минути тя отново проговори. И когато го направи, то беше със самодоволството на жена, която има основание да каже: „Какво ти говорех аз на теб!“
— Виждаш ли — посочи тя и херцогът не намери отговор. — Точно както предполагах. Типичен пример за тъпоумието на Кларънс. А сега може би ще ми бъде позволено да се върна в леглото и да поспя малко през остатъка от нощта.
Тя се оттегли с високомерие, което нито един от портретите на прадедите й не можеше да надмине, и Гали зацъка съчувствено с език.
— Кони е разстроена.
— Аз също — отвърна херцогът.
— Невероятно как Кларънс е могъл да направи такава грешка.
Чувствата, накипели в гърдите на херцога, експлодираха в едно от най-звучните изпръхтявания, които беше постигал до сега.
— Няма нищо невероятно. Кони може да си говори каквото си иска за него, че е тъпоумен, но това, от което страда не е тъпоумие. Той си е абсолютно чалнат и не виждам какъв смисъл има да се преструваме, че не е. Излиза посред нощ да види оная своя свиня, защото нещо я сънувал. Промъква се в стаята ми и започва да вършее сред масите, а когато го попиташ какво, по дяволите, си е наумил, той бръщолеви за някакви несъществуващи котки. И накрая не може да види една тъпа картина, която ще му избоде очите. Той трябва да бъде освидетелстван.
Гали поглади замислено брадичката си. После си смъкна монокъла и го лъсна.
— Аз не бих отишъл толкова далеч, но той определено трябва да се види с психиатър.
— С кого?
— С някой от ония приятелчета, които ти задават въпроси за детството и постепенно се добират до причината защо обикаляш препълнените театри и крещиш „Пожар“. Откриват, например, че това е защото някой ти е взел захарното петле, когато си бил на шест годинки.
— Знам за кои говориш. Тръшват те на една кушетка и ти взимат някоя безбожна такса за половин час. Мислех, че ги наричат психари.
— Е, това сигурно е медицинският термин.
— Чувал съм да говорят за някой си Глосъп.
— Сър Родерик Глосъп? Той е всепризнатият връх в професията.
— Ще го докараме.
— За съжаление оня ден четох във вестника, че е заминал за Америка.
— Лошо.
— Но — продължи Гали — по някакво наистина невероятно съвпадение, вчера следобед си бъбрих с по-младия му съдружник, един младеж на име Халидей. Срещнах го случайно в „Емсуърт Армс“. За нашата цел ще свърши работа колкото и Глосъп. Казват, че макар и млад, бил извънредно надарен.
— Мислиш ли, че ще можеш да го докараш?
— Сигурен съм, че ще се радва да дойде. У Кони е белята.
— Защо?
— Можем ли да я накараме да го покани в замъка? Нали, ако е възможно, трябва да пазим от нея тайна, че Кларънс е в процес на лечение. Знаеш какви са жените, хващат ги нервите. Можеш ли да й кажеш, че ти е приятел и да я убедиш да го покани?
— Да я убедя? — още едно пръхтене, наподобяващо тръбата на Страшния съд, проехтя из портретната галерия. — Не ми трябва да убеждавам Кони да кани някого. Аз сам ще го поканя.
— Чудесно! Едно обаждане по телефона ще бъде достатъчно. Ще се свържа с него още утре сутринта.
Осма глава
1
Будоарът на лейди Констанс беше на втория етаж на замъка и гледаше към входната алея и обширния парк отвъд нея. Точно това правеше и самата лейди Констанс два дни след събитията, за които писахме. Тя стоеше до прозореца и бълваше огнени кълбета през грациозните си ноздри. Освен това от време на време се разтърсваше от спазъм, като че ли някоя невидима ръка я бодваше с карфица. Нейна милост мислеше за Аларик, херцога на Дънстъбъл, и някой стилист от рода на Гюстав Флобер, със своя нюх за точната дума, би се изразил, че от яд я е хванала щръклицата.
Преди години, когато беше дете, цяла армия от гувернантки се намъчиха да й втълпят, че самоконтролът е нещо необходимо. „Една дама никога не издава емоциите си, Кони, скъпа“, я бяха предупреждавали непрекъснато, и тя си беше научила урока. Но въпреки че сега винаги запазваше патрицианско спокойствие на обществени места, смяташе, че й се полага известно отпускане в уединението на собствения си апартамент. И съвсем справедливо, би казал всеки безпристрастен съдия. Ако сега, гледайки през прозореца, тя се мръщеше и потрепваше, даже и най-строгата от гувернантките нямаше да сметне, че това мръщене и потрепване е неоправдано. Лейди Констанс беше горда жена и този навик на Аларик да кани всеки сульо и пульо в Замъка Бландингс, без да й каже дума, пробождаше честолюбивия й дух като нож. Първо беше Траут, сега този Халидей, и бог знае още колко ще станат. Оставаше й обаче едно зрънце успокоение. Колкото и нежелани да са тези Траут и Халидей, положението можеше и да е още по-лошо, защото те можеха да бъдат приятели на брат й Галахад.