2
За около две или три минути след като напуснаха будоара на лейди Констанс, Гали и Джон запазиха пълно мълчание. Гали отново се потопи в мисли как мъдро беше видял сметката на всички изпречили му се проблеми — подвиг по силите само на някой, закален в мъчната школа на Клуба на Пеликаните. Докато Джон беше обхванат от някакво странно неясно усещане, като след продължителни удари по главата с тъп предмет. Усещане, което спохождаше всички, с изключение на най-силните, след първа среща с лейди Констанс, когато тя е в лошо настроение.
— Мисля, че се справи добре, Джони — каза Гали накрая. — Точно необходимото съотношение от вежливост и резервираност. Не всеки преодолява изпитанието да бъде представен на Кони с такава самоувереност и лекота. Това ме кара да се надявам, че когато застанеш очи в очи с госпожица Гилпин, тя ще бъде само прах под колелата на твоята колесница. Жалко, че я няма сега, но ще се върне след час-два.
— Дотогава ще съм започнал вече да се възстановявам.
— Да, забелязах, колкото и малко да го показа, че намираш Кони съкрушителна. Дългото познанство ми е създало имунитет, но тя наистина обръща червата на повечето хора. Някой преди време беше написал разказа „Птицата със суровото око“ и винаги съм си мислил, че сигурно е имал предвид Кони. Тя прилича на покойния ми баща, който можеше да отвори стрида от шейсет крачки с един-единствен поглед. Но ти не трябва да й позволяваш да ти изпили нервите, защото ще имаш нужда от тях за предстоящото изясняване с твоето съкровище.
— Бих искал да не…
— Аз съм обикновен човек. Наричам нещата с истинските им имена. Как мислиш да изиграеш, между другото, сцената на събирането, като имаш предвид факта, че тя също ще има сурово око? Настроението й, когато те обсъждахме оня ден, не беше много слънчево. Ще трябва внимателно да си подбираш думите. Бих ти препоръчал нежния носталгичен тон. Припомни й онези дълги слънчеви следобеди, когато плувахте по реката във вашата лодка или кану, само ти и тя, а светът оставаше далече и нито звук не нарушаваше лятната омара, освен кротките вълнички, шушнещи като вълшебни изтравничета сред папура.
— Не сме плували.
— Никога ли не сте ходили на реката?
— Не.
Гали беше смаян. По негово време всеки водеше гаджето си на разходка с лодка или кану, а следобед похапваха в Скиндълс. Това беше първата крачка към сливането на душите.
— И къде тогава решихте бъдещето си?
— Никъде не сме го решавали. Помолих я да се омъжи за мен, тя каза „да“ и толкоз. Не сме имали време да решаваме никакво бъдеще. Стана доста внезапно в едно такси.
— Но трябва да сте се срещали преди това?
— На купони и други такива.
— А не в канута през летните дълги следобеди?
— Не.
— Жалко. Къде се срещнахте за първи път?
— Една сутрин в магазина й.
— Има магазин?
— Имала е. Но не вървял.
— Какъв магазин?
— За цветя.
— И ти си влязъл, за да купиш рози с дълги дръжки?
— Не, влязох, защото я бях видял през прозореца.
— Любов от пръв поглед?
— Беше от моя страна.
— И какво се случи после?
— Заговорихме се. Оказа се, че съм бил в Оксфорд с брат й.
— И после?
— Срещнахме се пак.
— И продължихте да си говорите за брат й?
— Да, и за други неща.
— И после?
— Няколко пъти обядвахме заедно.
— Много ли?
— Не. Тя вечно имаше ангажименти. Беше много търсена. Всеки път, когато я срещнех, около нея кръжеше тълпа от какви ли не красавци. Затова, като я помолих да се омъжи за мен, ми се струваше, че се целя много нависоко. Не мислех, че имам някакви шансове. В края на краищата кой съм аз?
— Ти си моят кръщелник — отсече гордо Гали. — Още повече ти си цар на голфа. Я се стегни, Джони, Линда Гилпин не е Савската царица.
— О, тя е. Това е тя.
— Нито пък Хубавата Елена от Троя.
— И това отново е тя, а също и Клеопатра. Би трябвало да знаеш. Видял си я.
Един страничен поглед към кръщелника подсказа на Гали, че той съвсем не си прави майтап. Лицето на Джон имаше вдъхновено изражение и това подчертаваше неговата искреност. Нямаше никакво съмнение, че Линда Гилпин е момичето, което той иска, и не би приел никоя друга на нейно място. Гали можеше да разбере тези чувства. Той самият беше изпитвал същото към Доли Хендерсън. Въпреки това смяташе, че е негов дълг да приеме, макар и не с цялото си сърце, ролята на застъпник на кривата кауза. Още при първата им среща хареса Линда, но не беше сляп за факта, че като я прави своя съпруга, Джони си слага таралеж в гащите. Тя не беше девойче, което ще плаче от радост, когато й се усмихне, и ще трепери от страх, ако й се намръщи. Беше момиче с дух и всеки съпруг, който прибързано й направи гримаса, много скоро ще трябва да разбере, че се е оказал в центъра на битката.