— Привет. Точно теб търсех.
Ванеса, нека да припомним, беше решена да посвети времето си на изучаване в дълбочина на Хауърд Чесни. Искаше да се увери дали моралният му кодекс е чак толкова беден, колкото изглеждаше на пръв поглед. „Почти съм сигурна, че е мошеник“, беше казала на Уилбър Траут, „но ще трябва да се уверя напълно, преди да предприемем нещо.“ Вече беше разбрала, че въпросният кодекс е даже победен и сега с чисто съзнание се канеше да поиска услугите му.
— Виждал ли си Уилбър Траут? — попита тя и Уилбър се появи откъм билярдната, където се упражняваше в усамотение. — А, ето те и теб. Надявах се да те видя. Ще имаме събрание на съвета.
— Събрание на какво?
Въпросът беше зададен от Уилбър. Той я зяпаше и мислеше колко необикновено привлекателна изглежда. Ванеса обичаше да е готова навреме за вечеря. Облечена за събитието, тя винаги представляваше гледка, от която ти секва дъха.
— Трябваше да го нарека малко съзаклятничество, но събрание на съвета звучи по-добре. Я елате насам, за да не ни чуят.
Тя ги поведе към отсрещния ъгъл на салона, населен единствено от един комплект доспехи. Реши, че е малко вероятно някой да се е спотаил в тях.
— Става дума за картината, Уили. Имам добра идея. А също и проста. По-добре е, ако можем да се придържаме към простите неща — каза тя и Уилбър се съгласи.
— Направиш ли се на голям умник — допълни той — и затъваш. Знам го от опит. Измислях какви ли не оправдателни истории за съпругите си.
— Но тъй като мистър Чесни сега влиза в играта — каза Ванеса, — първото нещо е да ни светне какво би казал за едно малко закононарушение без всякакви рискове. Имаш ли някакви предразсъдъци в това отношение, Хауърд?
Хауърд Чесни беше предпазлив човек.
— Е, зависи.
— Без рискове, повтарям.
— Е…
— В такъв случай…
— Да, в такъв случай съм вътре. Но бих искал да знам каква е играта.
— Ще знаеш. Нали си виждал оная картина в портретната галерия, същата, която донесе херцога. Уили има отчаяна нужда от нея, да не обяснявам защо, и аз се наех да му я осигуря. Можем ли да разчитаме на твоята помощ?
— Не виждам защо не?
— Ето, това е смелост.
— Какво трябва да направя?
— Първият ти ход ще бъде да напуснеш.
— Да напусна замъка?
— Точно така. Ти си тук с колата си, нали?
— Да.
— Тогава си грабваш шапката и тръгваш.
— Нищо не разбирам.
— По-нататък ще стане по-ясно.
— Защо трябва да напускам.
— За да не бъдеш заподозрян. Когато открият, че картината липсва, никой няма да може да каже, че си ти, защото отдавна ще си офейкал.
— Но ако не съм тук…
— Ето сега идва ред на твоята роля. Всичко е премислено. Напускаш, но се връщаш и се спотайваш, докато дойде решителният час, а това ще бъде, когато Уили и аз си свършим своето. Ние отиваме в портретната галерия, ти се потулваш под прозореца. Ние ти подаваме картината с въже, а ти я товариш в колата и бягаш в Лондон. На следващата сутрин ще има голяма суматоха, всички ще обикалят в кръг и ще крещят: „Кой е бил кучият му син“, но какво ли ще им помогне всичко това. Херцогът ще заподозре Уили и ще прекара стаята му през зъбите на най-ситния гребен, но няма да намери никакво доказателство и ще трябва да се задоволят с версията за кражба с взлом. Уили ще излезе от тая бъркотия чистичък като херувимче. Тогава, като поутихне бурята, ще се срещнете в Лондон, ти ще му предадеш стоката и ето ти щастливата развръзка.
Тя замлъкна с вид на човек, очакващ гръм от аплодисменти. Получи ги от Уилбър Траут.
— Възхитително! Какъв ум!
— Много мило от твоя страна.
— Знаеш ли, всичките ми съпруги бяха с кокоши ум.
— Така ли?
— Точно така — ум, а не мозък и то какъв. Ти си цяло чудо.
— Благодаря ти, Уили.
Настана тишина, докато Уилбър явно отново премисляше всичко.
— Херцогът ще е бесен.
— Не бих се учудила. Но в живота на всеки има и черни дни. А той си го заслужи, като те преметна така с картината. Някога ще ти разкажа за това, Чесни, и ще разбереш, че сам си е прочел присъдата.
Вътрешният глас още шептеше в ухото на Уилбър. Хрумна му една мисъл.
— Ще му изпратя чек за толкова, колкото е платил за нея.
— И така ще се разкриеш напълно. Защо не вземеш да му изпратиш и писмено признание?
— Но аз, разбира се, ще го изпратя анонимно.
— Анонимен чек?
Уилбър не беше помислил за това.
— Ще трябва да бъде в брой — заключи той и Ванеса сви рамене.
— На твое място не бих го направила, но ако настояваш, действай.
Събранието на съвета приключи. Уилбър отиде да се облече. Престоят му в замъка беше достатъчно дълъг, за да му вдъхне страхопочитание към домакинята, а той нямаше желание да предизвиква недоволството й, като закъснява за вечеря. Хауърд Чесни, който се страхуваше само от Бийч и се гордееше, че може да скочи, както се изразяваше, във вечерната премяна за десет минути, остана. Имаше наум една точка, която трябваше да бъде в дневния ред, и нямаше търпение да я предостави на вниманието на председателката на съвета.