— Може би само ми се е сторило.
— Вероятно. Но няма значение. Важното е дали си успял да го прикоткаш?
— Не.
— Попита ли за глезена му?
— Да.
— И когато свършихте за глезена?
— Казах, че се надявам да е познавал някога баща ми.
— О, боже!
— Това грешка ли беше?
— По-голяма не може и да бъде. Не понасяше баща ти. Той го удари веднъж със студена пуйка.
— Той е ударил баща ми?
— Не, баща ти удари него. Беше една вечер, когато хапвахме в „При Романо“ и те се сдърпаха за апостолските претенции на църквата в Абисиния, нещо доста Странно, защото Твърдоглавия обикновено се караше с хората по политически въпроси. Вечерята беше изобилна. Празнувахме победата на един кон, за който ни бяха подшушнали от конюшните, и всички намазахме по малко. Предполагам, че и двамата си бяха на градус, когато спорът започна. Дънстъбъл твърдеше, че претенциите на абисинската църква са основателни, а баща ти му викаше, че говорел глупости на търкалета. Разгорещиха се и накрая Дънстъбъл грабна панер с плодова салата и се приготви да го стовари отгоре му. Обаче баща ти докопа една пуйка, която беше на съседната маса с други студени провизии и с извънредно точен удар го размаза като палачинка. Най-печалното е, че всичко стана толкова бързо, че не успяхме да се обзаложим за резултата. Иначе щях да ударя кьоравото като заложа малкия си дял за Твърдоглавия, защото знаех, че когато е със студена пуйка в ръка, от него по-страшен няма. Веднъж вече го бях виждал да зашеметява един друг приятел на име Пърси Лирата със същия тъп предмет. Значи така, Дънстъбъл не е забравил и простил след всичките тия тридесет години. От това, което казваш, изглежда, че раната е още люта.
— Той подскочи във въздуха, когато му казах чий син съм.
— Това само показва колко точно баща ти хвърляше студена пуйка на времето. Винаги ми се е струвало жалко, че няма някаква подобна дисциплина на Олимпийските игри. Но знаеш ли какво е най-странното в цялата история? Че и двамата изобщо не бяха чували за църквата на Абисиния. Та те не биха я разпознали тая абисинска църква, дори и да им я сервират на чиния с гарнитура около нея. Да, Бийч?
Без да го забележат, Бийч се беше приближил до хамака и се задъхваше, защото го бяха инструктирали да побърза, а той не беше оня строен пехотинец отпреди осемнадесет години.
— Нейно благородие ще се радва, ако може да каже две думи на мистър Халидей, мистър Галахад.
Гали беше свалил монокъла си и го лъскаше. Сложи го отново, но с усещането, че скоро ще трябва пак да го лъска. Дългият опит го беше научил да очаква беди, когато у Кони се породеше желание да казва две думи на хората.
— Имаш ли представа за какво?
— Не, мистър Галахад. Нейно благородие не ми се доверява.
— Добре, но първо й дай пет минути, Джони.
Като остана сам, Гали възобнови размишленията си. Беше прекрасна сутрин, хоризонтът се синееше, а наоколо се стелеха летни ухания. Чуруликаха птички, бръмчаха пчели, жужаха насекоми, а откъм задния двор долиташе топлият звук от хармониката, на която свиреше шофьорът Ваулс. Котката, която помагаше на лорд Емсуърт да обръща маси, се примъкна и скочи върху стомаха на Гали. Той я погъделичка зад ухото с обичайната си вежливост, но го направи с натежало сърце. Мислеше за Джон и беше неспокоен. Казваше си, че не бива да са пораженци, но много трудно човек можеше да избяга от това чувство. Щом Кони иска да казва две думи на Джон, значи положението не е розово.
Както си лежеше там с чело, насечено от бръчки, усети, че има друг посетител. До хамака стоеше Линда. Тя имаше безпогрешно разпознаваемия вид на повереница под съдебна опека, която съвсем наскоро е научила, че е разпоредена възбрана на другата страна. Ясно беше, че ще трябва доста да я разсмее, ако иска да върне червените рози върху страните й. С възможно най-бодрия си глас каза:
— Привет, скъпа. Тъкмо си бъбрехме с котката. Виждала ли си Джони?
— Не.
— Току-що беше тук. Отиде да говори със сестра ми Кони. Не знам колко ще го задържи, но когато приключат, ще трябва да навести отново проклетия ти чичо.
— Виждал ли се е вече с чичо Аларик?
— Снощи. Очи в очи.
— И какво се е случило?
— Нищо хубаво, което си струва да се отбележи, но все пак е начало. Това, което трябва да прави, е да виси на главата на стария дебелак и да не пропуска и най-малкото мигване с окото, което може да го омилостиви. Ако си изиграе добре картите, не виждам какво може да спре раждането на едно хубаво приятелство.
— Едва ли.
Гали намести котката върху стомаха си и смръщи вежди неодобрително.
— Не трябва да говориш така.