Но този случай беше специален. Тук той в известен смисъл представляваше семейството, и каквото и да замисляше това момиче, то беше явно насочено срещу семейните интереси. Не трябваше да позволява на пеликанското си безгрижие или на слабостта си към нея, която беше значителна, да го поставят в положението на снизходителен наблюдател.
Всичко това беше съвършено ясно. И все пак не се чувстваше щастлив, когато тръгна да изпълнява мисията си. Щеше да има задушевен разговор с интелигентен представител на другия пол, но изобщо не му се радваше.
3
Макар че не се посещаваше често от обитателите и гостите на Замъка Бландингс, покривът му беше особеност, която си струваше да се посети, защото от него се разкриваше очарователна панорама на графство Шропшир и съседните му графства. За да го достигне, изследователят минаваше покрай къщата на портиера, където ивица чакъл разделяше западното крило от централния блок, и излизаше пред малка врата, водеща към мистериозни каменни стъпала. Щом ги изкачеше, той се озоваваше на обширна плоска повърхност с назъбени стени по краищата. Там беше и флагщокът, от който се вееше жизнерадостно флагът, оповестяващ, в случай, че това интересува някого, че Кларънс, деветият граф на Емсуърт, си е у дома. Като момче, когато се налагаше да намери тихо скривалище от баща си, Гали беше прекарал много щастливи часове тука.
Ванеса се беше облегнала на парапета и зяпаше. Той я поздрави и тя се обърна стреснато.
— О, здрасти — каза тя.
— Здрасти и на теб — отвърна Гали. Няма нужда човек да е строг и твърд, преди да му е дошло времето. — Гледаш околността, а?
— Прекрасна гледка. Кой е оня хълм там?
— Рекин.
— А къде е Бредън, за който пише А. Д. Хаусмън?
— Мили боже, ти четеш Хаусмън?
— Защо не?
Смущението, което Гали изпитваше, се увеличи. Тя внушаваше такова доверие. Беше точно оня тип момиче, което водиш в къщи да се запознае с майка ти. Нямаше да му е лесно да я разобличи и за секунда той се поблазни от мисълта да се откаже от намерението си. И вероятно любопитството беше това, което го накара да продължи. Нямаше да може да спи нощем, ако не разбере защо е поела риска да се забърка с такава чепата тояга като Кони.
— Ти си забележително момиче — каза той.
— Защото чета поезия?
— Мислех си повече за това, което правиш, когато не четеш поезия. Само едно забележително момиче е способно да направи това, което си направила ти.
— И какво е то?
— Изпързаляла си Кони, че си дъщеря на Д. В. Поук. Знам от сигурен източник, негов близък, че той няма дъщеря.
Гали млъкна в очакване на коментар. И когато го дочака, това не беше коментарът, който му се струваше вероятен. Беше подготвен за гузно начало, внезапно пребледняване и възможен порой от сълзи, но не предполагаше, че това ще я развесели. Тя се засмя с веселия, звънлив смях на момиче с чувство за хумор, което е готово да се включи във веселбата, макар че майтапът е на неин гръб.
— Страхувах се, че може да се случи — каза тя. — Предсказаха ми го чаените листа.
— Учудващо е, че не се случи по-рано. По-вероятно е да се беше провалила на първото препятствие. Кони е женена за голяма клечка в света на финансите. А Поук също е голяма клечка в тоя свят. Можех да се обзаложа, че тя все някога ще го срещне. Защо не го е срещнала?
— Мистър Поук не се среща с никого. Той е отшелник. Единственият човек, когото вижда извън работата, е някой си мистър Доналдсън, който продава кучешки бисквити.
— А Доналдсън има дъщеря, която е голяма приятелка с Бийч. Тя беше сигурният източник, за който споменах. Бийч тъкмо получи писмо, в което тя твърди, че Д. Б. Поук няма ни врабче, ни дете.
— Не би искал нито едното, нито другото. Живее сам с четири кучета и седем котки и това му харесва.
— Изглежда знаеш много за него.
— Е, нещата се разчуват. Всъщност, аз съм му секретарка.
— Разбирам. И като добра секретарка, гледаш на него като на баща. Значи, когато си казала на Кони, че си негова дъщеря, просто си говорила фигуративно.
— Може и така да се каже.
— Доста е меко. Кони би казала, без да се церемони, че си припълзяла под чуждо име.
— Кой е припълзял под чуждо име? Не и аз. Може да съм кривнала малко в обясненията, но все пак съм си мис Поук. Баща ми беше П. П. Поук, родом от Норфък, а по-късно американски гражданин. Поук е често срещано име в Норфък.
— Така ли?
— Така съм чувала.
— Двама Поуковци в офиса не създават ли объркване? Ако вляза и викна „Поук!“, кой от вас ще скочи пръв?
— Никой. Няма да имаш никакъв шанс да ни видиш без предварителна уговорка. Но ако се опитваш да ме попиташ дали съвпадението на имената терзае Д. Б. Поук, отговорът е не. Развеселява го. Всъщност, мисля, че точно това ме направи негова доверена секретарка.