— Доверена, а?
— Много доверена. Д. Б. няма тайни от мен.
— Трябва да е добре платена работа.
— Много.
— Тогава — Гали беше искрено озадачен, — не разбирам. Каква е играта ти?
— Моля?
— Към какво се стремиш? Дали не работиш за някой музей, който иска да се докопа до спалните пантофи на Кларънс? В Америка сигурно ще дадат голяма сума за тях. Или пък да си свързана с някое тайно общество, което кове заговор за отвличането на Бийч? Милото ми девойче, трябва да има някаква причина да дойдеш тук с фалшива самоличност.
— Много е просто. Исках да видя Замъка Бландингс.
— Просто това?
— Просто това.
Нещо от строгостта, която дотук напълно отсъстваше, се прокрадна в тона на Гали. Той проговори сурово.
— Отказвам да бъда будалкан.
— Никого не будалкам. Исках да го видя, и когато казвам да го видя, искам да кажа именно да го видя. Да поживея в него, да се потопя в атмосферата, а не само да дойда в деня за посещения и да съм една от тълпата, която икономът развежда.
Гали нищо не разбираше.
— Това е извънредно чудно. Приятно е, разбира се, за един от фамилията да чуе такъв комплимент за старата колиба, но откъде у теб тоя ентусиазъм? Как, като си живяла в Ню Йорк, изобщо си чула за Замъка Бландингс? Ние не сме Бъкингамският дворец, нито Тауър.
— Всичко идва от майка ми.
— Какво искаш да кажеш. Коя е твоята майка?
— Докато бях дете, или врабче, както би казал, тя често ми говореше за Бландингс. Паркът, езерото, алеята с тисовете, кехлибарената дневна, всичко. Това ме очароваше. Никога не ми стигаха разказите й, затова реших, че някой ден ще ида там.
— И дойде.
— Да речем само временно.
— И как майка ти е станала такъв познавач на това място? Отсядала ли е тук?
— В известен смисъл. Тя е била една от прислужниците.
— Какво!
— Това изненадва ли те?
— Наистина ме изненадва. Нали не ме будалкаш отново?
— Защо отново? Никога не съм те будалкала.
— Да предположим, както би се изразил кръщелникът ми, че го правиш. Как, за бога, една прислужница от Замъка Бландингс ще стигне до Ню Йорк?
— Може да стане, стига обстоятелствата да се подредят както трябва. Баща ми бил камериер на един американски милионер. Дошли в замъка на гости. Баща ми, естествено, попаднал в компанията на майка ми. Влюбили се и се оженили и после тримата заедно заминали за Америка. Живели щастливо няколко години, докато милионерът не починал от сърдечен удар. Дотук добре ли е?
— Съвсем.
— А колкото до това как съм станала верното другарче на Д. Б. Поук и как съм се сближила с лейди Констанс, това май изисква по-дълго обяснение. Би ли желал да изслушаш историята на моя живот?
— С най-голямо удоволствие. Без да изпускаш защо си дошла като дъщеря на Д. Б. Поук.
— Няма, ще стигна и до там. Но първо, мисля, че бих изпушила една цигара, ако имаш?
Гали извади табакерата си. Ванеса гледаше с унесен поглед, облегната на перилата.
— Сигурно прадедите ти са изсипвали оттук разтопено олово върху хората?
— През цялото време.
— Точно тия неща в Бландингс намирам за ужасно романтични.
— Мога да го разбера. Тия стари английски обичаи са доста симпатични. Но не се помайвай около прадедите ми. Давай с твойта история.
— Готов ли си?
— И цял в очакване.
— Тогава да започваме. Къде свърши предишната глава?
— Със смъртта на милионера.
— А, да. Е, той оставил на баща ми малко пари, достатъчни, за да отвори ресторантче. То просперираше и аз можах да уча в добро училище, а после и в колеж. Винаги съм искала да бъда секретарка, затова залегнах над стенографията и бързината. Намерих си работа, после по-добра работа, и така, изкачвайки се стъпало по стъпало по стълбицата, стигнах накрая до „Поук ентърпрайзис“, и, както вече казахме в предишната глава, станах доверената секретарка на Д. Б. Поук. Отегчавам ли те?
— Ни най-малко.
— Звучи ми доста тъпо. Но продължавай да слушаш, защото сюжетът се сгъстява. Един ден, преди около три седмици, влязох в офиса и намерих работодателя си да скубе каквото е останало от косата му. Водело се някакво гигантско дело и милиони били поставени на карта, а той току-що научил по клюкарския канал, че другата страна се кани да ме призове като свидетел. И ако аз дам показания за някакво писмо, което ми бил диктувал, добре щял да се накисне. Писмото очевидно било загубено, но аз можех да удостоверя неговото съдържание и тогава надеждите на шефа да спечели делото хвръкваха във въздуха. Разбираш ли накъде отиват нещата?