Странно как, мислеше си Ванеса, един голям силен мъж, печелил слава на футболното поле, може да е толкова плах в ситуация, на която тя, слабата жена, гледаше като на приятно и стимулиращо отклонение от скучното всекидневие. Но него явно си го беше бъз и толкова. Докато тя очакваше с трепет събитията, той, освен ако не я лъжеха възприятията, беше това, което лейди Макбет би нарекла колеблив като листец. Без бутилката, съответно, нямаше да мине.
Докато намяташе върху пижамата си пеньоара, който много й приличаше, тя си мислеше за Уилбър, и се изненада от топлината и нежността, с която бяха изпълнени тия нейни мисли.
По време на краткия им годеж той беше, пробудил у нея само лека симпатия, но през последните дни в Замъка Бландингс, симпатията прерасна в нещо повече.
Няма спор, той беше мъж, с когото тя лесно се разбираше — приятен, вежлив и сродна душа. А също и нямаше кои знае колко ум в главата, което беше допълнителен плюс, защото Ванеса не се доверяваше на умните мъже. Жалко, че беше толкова лесна плячка за русите златотърсачки. Момчето имаше нужда някой да се грижи за него, да го закриля, да обуздае тази негова катастрофална склонност да се прави на магаре при най-малката възможност. За беда, нямаше никакъв шанс за нея да се заеме с тая задача, защото докопа ли се веднъж до картината, той ще хукне презглава с нея към Ню Йорк. И следващата вест за него ще бъде, че се е оженил за някоя от отвратителните си блондинки и е създал още работа за адвокатите. Това я натъжи.
Но сега не й беше работата да умува върху брачното бъдеще на Уилбър Траут. Тя събра набързо въжето, лампата и бутилката и се запромъква през тъмния коридор.
Стаята на Уилбър беше тази, в която според легендата един Емсуърт през петнадесети век беше разфасовал с брадва жена си, както съпрузите през ония времена имали навика да правят, когато бремето на брака им дотежавало прекалено много. Нещастната жена трябва доста да се е изпотила, когато го е чула да пръхти пред вратата, но едва ли много повече от Уилбър, когато чукането на Ванеса отекна в тихата нощ. Дори и лорд Емсуърт, който в момента беше във върхова чупещокатурваческа форма, не би могъл да произведе такъв голям ефект. След като лежа буден няколко часа, той беше задрямал и чукането съвпадна с момента от кошмарите му, в който в краката му избухва бомба.
Причината за липсата на ентусиазъм у Уилбър за настоящата операция беше главно фактът, че трябва да се извърши точно в Замъка Бландингс. Страхуваше се, да не се намеси домакинята. Това, което херцогът му беше разказал за навика на лейди Констанс да стъпва на вратовете на хората, го преследваше от първата им среща, когато тя беше в настроение не по-различно от това, с което посрещна Джон. По време на богатите си преживелици никога не беше срещал подобно чудо, и това, което го смръзваше, когато отвори на Ванеса, беше мисълта, че тя може да се присъедини към тях точно когато се захванат с работата. Възбуденото му въображение непрестанно рисуваше една и съща апокалиптична картина — как лейди Констанс прекрачва прага на галерията с едно „Какво, по дяволите, става тук?“ или каквото там казват английските аристократи, когато хванат гостите си да плячкосват къщата им в два сутринта. Като размишляваше за шансовете си да доживее до сутринта без нервен срив, той стигна до заключението, че са много малки.
Затова, когато видя бутилката, изпита дълбоко облекчение и не за първи път, откакто се срещнаха, в гърдите му се надигна вълна от възхищение към това свръх-способно момиче, което мисли за всичко.
— Дай — изхъхри само той, защото в такива моменти не беше многословен, и тя му я даде. През вътрешностите му премина нещо като шествие от факлоносци и прогони временно ужаса, който го беше сграбчил. Когато се обърна към нея, тонът му беше игрив и безгрижен.
— Супер си в тая хавлия.
Беше достоен комплимент и Ванеса го прие с благодарност.
— По една случайност това е пеньоар, Уили, но благодаря за милите думи.