— И Женвиев има подобен.
Ванеса сви устни, но запази самообладание. В гласа й не прозвуча нищо, което да покаже, че е докоснал противна тема.
— Така ли? Много интересно. Разкажи ми повече за Женвиев.
Това запитване завари Уилбър неподготвен. Той опипа колебливо брадичката си.
— Няма много за разказване.
— Поразмърдай си мозъка.
— Беше голяма хубавица.
— Обзалагам се, че е така.
— Руса.
— И за това бих се обзаложила.
— Не говореше много.
— Едно от ония силни и тихи момичета.
— Освен когато беснееше срещу мен.
— Това по-разговорлива ли я правеше?
— Обикновено. Макар че понякога само ме замеряше с разни неща.
— Какви неща?
— О, всичко, което й попадне под ръка.
— Льози може би?
— И доста често ме заключваше навън. Спомням си, веднъж се скарахме за нещо в един нощен клуб, тя се завтече към апартамента и когато стигнах там, вече беше накълцала и мебелите и картините с един ръжен. „Здравей, слънчице“, ми каза, „тъкмо разчиствах къщата“. После ме погна с ръжена.
— И после се разведохте.
— Скоро след това.
— На какви основания?
— Проява на нечовешка жестокост.
— Бедничката, как ли е страдала.
— Но, разбира се, истинската причина беше, че бе хлътнала по оня тромпетист.
— А, да, бях забравила тромпетиста. От неизвестен състав, така май ми каза.
— Да, и точно това ме учудва. Винаги съм мислел, че тя много внимателно подбира с кого да се срещне.
— Истинска дама.
— О, да.
— Е, поне имаш известна утеха, като знаеш, че сега преследва него с ръжена. Свърши ли тази бутилка?
— Има още малко.
— Запази го за празнуването по-късно. Хайде — подкани го Ванеса, — да тръгваме.
Тя имаше намерение да ограничат осветяването на процедурата само с фенера, но под слабия му лъч портретната галерия изглеждаше толкова зловеща и призрачна, че от уважение към страховете на Уилбър, Ванеса светна лампата. Внезапната илюминация едва не пресуши цялата храброст, която той беше извлякъл от огнената вода в бутилката. Тя разкри редиците от прадеди на Емсуърт, които се бяха втренчили от рамките си с ням укор и имаха пагубен ефект върху нервната му система. Той не беше сред присъстващите, когато херцогът в момент на вдъхновение ги беше сравнил с обитателите на Стаята на ужаса в музея на Мадам Тисо, но ако беше, щеше най-горещо да подкрепи критиката. Графовете, според него, бяха достатъчно страшни, но техните графини далеч ги засенчваха. За трескавото му око всички бяха като близначки на лейди Констанс.
— Дай пак таз бутилка — изломоти той.
Ванеса изпълни въпросния хуманен акт, но го направи разсеяно, като човек, чиито мисли са някъде другаде. Макар и да не беше депресирана като Уилбър от графовете и графините, избликът й на радост, с който започна експедицията, беше секнал. У нея започна да се прокрадва чувството, че има нещо гнило.
Точно в два часа, така беше казала на Хауърд Чесни по телефона и той беше отвърнал: „Дадено, точно в два часа. Добре“, но въпреки, че отдавна беше минало два, един поглед през прозореца показа, че той не е на поста си. Навън беше населено със зайци, невестулки, комари, прилепи и даже с белия бухал, за който Гали говореше на Джон, но не и с Хауърд Чесни. Бийч би казал, че точно от това има нужда Замъкът Бландингс, за да бъде съвършен. Но Ванеса не можеше да сподели това чувство. Не хранеше дълбока обич към Чесни, но той беше нужен за плана й и отсъствието му подхранваше подозренията, че нещата не са наред.
Постепенно подозренията нараснаха и накрая часовникът над конюшните обезглави и последната надежда, която все още мъждукаше, като отброи два и половина. Поемайки на раменете си досадното бреме на провала, което всички добри организатори така мразят, тя се обърна да предаде новината на Уилбър.
Ванеса умееше да губи. Би подкрепила с две ръце оня философ, без значение кой точно, който пръв е осъдил безсмислието да се вайкаме пред свършен факт. Това, каза си тя, беше точно такъв свършен факт и нищо не може да се направи. Що се отнася до Хауърд Чесни, не го кореше. Знаеше, че само някаква злополука от голяма величина би го възпряла да дойде и да си прибере своите хиляда долара. Единственото, което изпитваше, беше съчувствие към разочарованието на Уилбър.
— Страхувам се, Уили… — започна тя, но не стигна по-далече, защото видя, че засега обясненията и изказването на съчувствия ще са напразни. Потънал в един стол, изпружил дългите си крака навън и с глава, клюмнала на една страна, Уилбър Траут си доспиваше.
Тя го загледа и с изненада усети как я залива вълна на майчинска нежност. И най-добрите му приятели не биха се заели да твърдят, че Уилбър, заспал в стола с глава, провесена настрана, е празник за окото. Но за нея гледката имаше притегателна сила, която нарастваше с всяка изминала минута. Тя чувстваше, че може вечно да стои така и да го изпива с очи.