Това, обаче, при дадените обстоятелства, едва ли беше разумно. Досега никой не бе нарушил уединението им, но не се знаеше колко ще продължи тоя късмет. Тя се върна с неохота към своята практична същност. Докопа рижите му кичури и ги дръпна.
— Време е за лягане, Уили.
Той бавно дойде на себе си с грухтене и гълголене.
— Ъ-ъ?
— Време е да си кажем довиждане.
— Какво?
— О, я се събуди. Веселбата свърши. Уилбър се изправи, мигайки на парцали.
— Заспал ли бях?
— Дълбоко заспал.
— Виж ти, странно нещо. Не че не съм свикнал на нощен живот. — Погледът му падна върху полегналата гола. На лицето му се изписа почуда. — Е-хей. Тя още е тука. Колко е часът?
— Трябва да е почти три.
— И Чесни още не е дошъл? Нещо трябва да му се е случило.
Предположението на Уилбър беше правилно. На път за Шропшир и за своите хиляда долара, Хауърд Чесни се беше добрал едва до Устършир. Сега лежеше със счупен крак в селската болница на Уибли-ин-дъ-Вейл в това графство — един печален пример за всички жители на селцето да не заспиват на кормилото на кола, навлязла в другото платно, когато отсреща идва камион, натоварен с бутилки минерална вода.
— Да, нещо трябва да му се случило — съгласи се Ванеса, — и не можем да направим нищо без него, така че, както казах преди, веселбата свърши. Съжалявам.
Уилбър мълчеше. Беше застанал пред картината и я гледаше вглъбено. Постепенно осъзна, че му се говори и се обърна.
— Какво каза?
— Нищо.
— Каза нещо.
— Само, че съжалявам.
— Защо?
— Какво, ти не съжаляваш ли?
— Искаш да кажеш за това?
— Знам колко много я искаше.
— Чуй ме — каза Уилбър. — Нека да ти кажа нещо. Не искам тая проклетия.
— Какво?
— Не проумявам как изобщо ми е хрумнало, че я искам. Не бих я взел и ако ми я подаряват. Гади ми се, като я гледам. Знаеш ли какво наистина искам?
— Какво?
— Теб.
— Мен?
— Да, теб. Сега разбирам какъв тиквеник съм бил да те пусна да си идеш и да си губя времето с тая сюрия блондинки, които не струват пет пари. Трябваше да видя фалшивия им блясък и да разбера, че ти си единствена за мен. Ако можех, бих се ритнал отзад. Това показва как един мъж може да стане за смях и на кокошките, ако добре се постарае. Трябва да ми прегледат главата. Е, какво ще кажеш?
Ванеса изпита прилив на щастие, под въздействието на което дори графовете и графините се разхубавиха. Боядисаните им очи като че ли гледаха доброжелателно от рамките, сякаш романса им харесваше. Даже третият граф, който би могъл да отиде право в коя да е чикагска банда и да бъде посрещнат с братска прегръдка, беше започнал да прилича на благ чичо. Тя пое дълбоко въздух.
— Уили! Това предложение за женитба ли е?
— Разбира се, че е предложение за женитба. А ти какво си мислеше, че е?
— Е, човек никога не знае. Разбира се, че ще се омъжа за теб, Уили.
— Ето това е приказка — каза Уили.
Той се приближи до нея и я взе в обятията си със заучената сръчност на мъж, който е взимал момичета в обятията си от бебешката количка. И беше готов да остане така неопределено дълго време, ако тя не се бе освободила и направила крачка назад.
— Да, ще се омъжа за теб, Уили, но мисля, че е честно да знаеш в какво се впускаш.
— Какво искаш да кажеш?
— Само това, че когато се омъжвам, се омъжвам завинаги. Взимам ли те за мой съпруг, оставаш си взет во веки веков. Ще ме виждаш около себе си ужасно дълго време, Уили.
— Това ме устройва.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
— Тогава не виждам защо да не ме вземеш в обятията си отново. Стори ми се доста добре първия път. А сега — каза Ванеса, — трябва да си тръгваме и да видим дали няма да можем малко да поспим. А утре ще кажем довиждане на Замъка Бландингс и ще тръгнем за Лондон на лов за регистратори. Тук не се женят при мировия съдия, тук отиват в офиса на регистратора.
Тринадесета глава
1
Сутринта завари Гали в хамака както обикновено, но монокълът му не беше на мястото си. Беше го свалил и лежеше със затворени очи, за да мисли по-лесно, защото го очакваше доста мислене. Котката от конюшните, която можеше да познае сродната душа, като я срещне, отново скочи върху корема му и замърка подкупващо, но този път той беше прекалено вглъбен, за да я гъделичка зад ухото. Държеше се приятелски, но резервирано.
Клубът на Пеликаните възпитава добре чедата си. Учи ги без значение какви беди и тревоги имат, да надяват маската на безразличието на лицата си като индианци на кладата. Ако някой го видеше как лежи там, едва ли би отгатнал как се свива сърцето му, докато мисли за оплетените брачни дела на любимия кръщелник. На Ванеса, която идваше към хамака, той се стори в обичайното си спокойно състояние да духа.