В живота си беше виждала в Замъка Бландингс да се разиграват толкова много романси, че бе станала експерт по различаването на симптомите. А сега имаше тежкото предчувствие, че е присъствала на ранните фази на нов романс. Казваше си, че ако това, което е видяла в очите Уилбър Траут, не е любовен блясък, то тя ще стане трамвай.
И тая грижовност, с която се бе суетил около момичето до себе си. Дали искала одеяло? Сигурна ли е, че не иска одеяло? Няма ли да й е студено без одеяло? Е, добре, щом наистина е сигурна, че не иска одеяло, то тогава добре ли ще е, ако си запали цигара? Димът може да й влиза в очите. О, и тя ще си запали цигара? Чудесно. Прекрасно. Идеално. Великолепно. И тя не бива да се страхува от бързото му каране. Няма никакъв риск, не и с него, в никакъв случай.
Целият този диалог можеше да се вмъкне в „Ромео и Жулиета“, без да се променя нито дума. Разгледан заедно с любовния блясък в очите, за който стана дума, той значеше нещо, и то я накара да се разбърза към апартамента на херцога. Искаше да го предупреди, че има съперник в ухажването и че ще направи добре, ако най-решително ускори това ухажване. Ще се наложи, трябваше да му каже тя, макар и не с тия думи, да хване магарето за самара.
Намери го в такова състояние на духа, което кара силните мъже да крачат напред-назад със сключени вежди. Изкълченият му глезен, разбира се, изключваше каквото и да било крачене напред-назад, но веждите му определено бяха сключени. Тъкмо беше получил една информация и сега се вълнуваше от дън душа.
— Е-хей! — изригна той при влизането й. — Какви са тия, дето ги разправя Бийч, че Траут си тръгвал?
— Да, той току-що си тръгна.
— Къде?
— За Лондон.
— И няма ли да се върне?
— Не.
Херцогът можеше да събере две и две. Той я прониза с поглед.
— Ти си се нравила на много важна пред него.
— Не съм.
— Но той си е отишъл.
— Да.
— И сега няма никакъв шанс да му продам картината. Трябваше лично да следя всичко. Още една седмица и щях да съм го хванал за носа. Сигурна ли си, че не си го гледала изкъсо?
Лейди Констанс приседна на един стол. Жена с по-лошо възпитание и самоконтрол щеше да се тръшне на него като чувал с картофи.
— Съвсем сигурна. И не се тревожа за картината, Аларик. Има нещо много по-сериозно от това.
— Какво искаш да кажеш с това „по-сериозно“? Може ли нещо да е по-сериозно? Сега ще трябва да я продам на „Сотби“ или някъде другаде за половината от това, което можех да получа от Траут. Как така по-сериозно? Кое е по-сериозно?
— Ванеса замина с него.
— Какво! И тя ли е заминала?
— Да.
— Защо?
— Траут сигурно я е убедил да тръгне с него. Той е влюбен в нея.
— Я не ме разсмивай.
— Казвам ти, че е влюбен. Познах го веднага.
— Е, но тя не може да е влюбена в него. Има рижа коса и счупен нос.
— Не казвам, че е. Но това не значи, че няма да се омъжи за него, ако е настоятелен. Трябва да действаш веднага, Аларик.
— Да действам? Как да действам?
— Пиши й веднага. Тя ще отседне в „Бариболтс“.
— А, обядвал съм там. Взимат майка си и баща си.
— И я помоли да ти стане жена. Кажи й, че ще вземеш специално разрешение. Така ще разбере колко си нетърпелив. Взима се от архиепископа на Кентърбъри.
— Знам, че се взима. Той те одира повече и от „Бариболтс“.
— Какво значение има това?
— За мен има. Ти си като всички жени, мислите си, че мъжът е направен от пари.
— За бога. Аларик, сега ли е времето да икономисваш. Забрави ли, че Ванеса ще бъде една от най-богатите жени в Америка? Тя е дъщеря на Д. Б. Поук. На Д. Б. Поук, разбираш ли? Ще наследи милиони.
Беше улучила десятката. Очите на херцога лъснаха с нов блясък. Той се различаваше по качество от любовния блясък, който Траут наскоро беше пръскал около Ванеса, но беше също толкова явен. Гласът му прозвъня като тръба.
— Ще напиша това писмо!
— Това е единственото, което можеш да направиш. А Бийч ще го занесе до Маркет Бландингс и ще го изпрати препоръчано.
— Но не знам какво да напиша.
— Аз ще ти кажа. Можеш да започнеш с това, че си се колебал да говориш по-рано, защото си мислел, че може да си малко стар за нея.
— Стар? — херцогът се сепна. Младостта му беше отшумяла преди около тридесет години, но като всички други мъже в това положение, той гледаше на себе си като на тъкмо навлизащ в разцвета на силите. — Какво искаш да кажеш с това „стар“?
— И тогава… Не, ти никога няма да можеш да напишеш писмото такова, каквото трябва да е. Всеки израз да е прецизно обмислен. Аз ще го направя, а ти само ще го препишеш.