— Какво ти става? — попита той. — Нещо те прави особено щастлив. Да не си заложил на победителя в дербито?
— Точно това направих.
— И какво спечели?
— Едно на хиляда.
— Какво, за бога, ми говориш?
— Едно на хиляда бяха по моите изчисления шансовете ми. Гали, дойдох да ти кажа. Аз съм сгоден.
— Господи!
— Да. Започвай да избираш сватбени подаръци. Сватбата е уредена и скоро ще се състои.
Би трябвало един застаряващ ерген с летопис като този на Гали да се нацупи при подобно съобщение от кръщелник, чиито интереси са му присърце, и да поклати отрицателно глава. Защото нищо не натъжава един възрастен родственик повече от откритието, че младежът, когото обича, замисля стъпка, водеща единствено до катастрофа и мизерия. Гали обаче беше сантиментален човек. Това твърдение със сигурност щеше да се оспори горещо от сестрите му Дора, Констанс, Шарлот, Джулия и Хермион. Преди много време той също беше обичал, а обектът на неговата любов беше момиче на име Доли Хендерсън. Красавицата пееше навремето своите песни в розово трико из старите музикални салони на Оксфорд и Тиволи. Тъкмо рефренът на една от тях си беше тананикал тази вечер, когато се изкачваше към апартамента си.
От този роман естествено нищо не излезе. Един викториански баща с двигателна мощност колкото за двама бащи, го беше тласнал с кораб към Южна Африка, а Доли се омъжи за някой си Котърлей от Ирландската гвардия. Никога не я видя повече, но споменът за нея не беше го напуснал и това го правеше състрадателен слушател на истории за младежката любов. Затова вместо да убеждава кръщелника си да не се прави на магаре или да разпитва тревожно дали не може някак си да се откачи от тая работа, той демонстрира изключителен интерес:
— Браво, Джони! Разкажи ми повече. Кога се случи?
— Тази вечер. Точно преди да дойда.
— И се натресе като истински късметлия, а?
— Знам, че е трудно да се повярва, но извадих късмет.
— Коя е тя?
— Казва се Линда Гилпин.
Гали сбърчи чело.
— Гилпин. Познавам един младеж на име Рики Гилпин. Племенник на херцога на Дънстъбъл. Имат ли някаква връзка?
— Сестра му е.
— Значи е племенница на Дънстъбъл?
— Да.
— Срещал ли си някога Дънстъбъл?
— Не. Но мисля, че скоро ще стане. Що за човек е?
— Той е скот.
— Ами!
— И винаги е бил. Знам го от тридесет години. Веднъж се опита да се кандидатира за Пеликан, но не го огря. Цилиндърът, който използвахме вместо черна кутия, щеше да се пукне по шевовете от черни бюлетини, няколко шепи от тях осигурени от баща ти. Ние бяхме много твърди относно допускането на урунгели и говеда в редиците на Пеликаните.
— А защо е урунгел?
— Не ме питай. Не съм психиатър.
— Имам предвид какво му е? Какви ги върши?
— Не върши нищо особено. Той си е просто скот, влюбен в парите. Когато се запознахме, беше гвардейски офицер и с мангизите му можеше да се задави и кон, но той ги стискаше яко и с двете си ръце. После се ожени за момиче, което ги ринеше с лопата, дъщеря на един от Севера, който правеше чаши, легени, цукала и тям подобни. Младата съпруга умря и му остави истинско богатство. После наследи титлата, цялата земя и сухото, дето върви с нея. А сега урунгелът му с урунгел е милионер на квадрат. Но и толкова богат, той все е нащрек как да стане още повече. Никога не изпуска момента. Ако му се предостави възможност да търчи два километра в чепици с три номера по-малки от неговите, само и само за да изменти някого с пет гроша, запретва ръкави. Не мога да разбера какво толкова намират тия хора в парите, че да хвърлят толкова пот по тях.
— Парите винаги са полезни.
— Но не си струва да се трепеш за повече, ако вече си взел своя дял. Гади ми се от Дънстъбъл. Започвам да изпитвам съмнения относно тая твоя стъпка, Джони. Чудя се дали е било умно от твоя страна.
Джон му напомни един факт, който кръстникът му изглежда беше забравил, че не смята да се жени за Дънстъбъл, а само за една негова роднина и Гали се съгласи, че тука е прав. И все пак, като си помисли човек, не беше приятно, че Джони ще преживее дните си, като нарича херцога чичо Аларик, а Джон отвърна, че любовта ще му помогне да посрещне дори и тази перспектива с нужната твърдост.
— Не че смятам да го виждам толкова често, та да го наричам някак си.
— Ще го видиш на сватбата.
— Тогава ще бъда в нещо като транс и няма да го забележа.
— Вярно — съгласи се Гали. — Младоженците рядко са в състояние да огледат спокойно заобикалящата ги среда, когато събитията напреднат. Добре си спомням баща ти, когато енорийският свещеник го подложи на разпит. Бял като платно и треперещ като мокра кокошка. Бях му шафер и съм сигурен, че ако ме нямаше там да го сграбча за фрака, щеше да избяга като заек.