Докато лейди Констанс сядаше на бюрото и взимаше писалката, херцогът се бореше със смесените си чувства. Като горд мъж той не можеше да допусне някой да му пише любовните писма, но от друга страна чувстваше, че в настоящата криза един анонимен автор ще му дойде много добре. Защото трябваше да си признае, че оставен сам на себе си, няма да знае как да започне, какво остава да напълни четири страници, което можеше да се смята за задължителен минимум. Беше велик писател на писма до „Таймс“. Правителството не можеше да направи и крачка без да получи вест от него, но това тук изискваше способности, които той знаеше, че му липсват. Така че потенциалният жених гледаше с одобрение как писалката на сътрудничката му препускаше по листите. Когато лейди Констанс свърши, херцогът взе ръкописа с приятното чувство на предвкусвано удоволствие.
И толкова по-жалко, че прочитът му трябваше да предизвика цялата опустошителна критика, на която беше способен. Той прегледа документа с почуда и произнесе суровата си присъда. Би могъл спокойно да бъде от ония шотландски критици, които Байрон толкова е ненавиждал.
— Това — каза той с очи, изхвръкнали както никога досега, — е най-голямата помия, четена от мен някога!
Дори и да е била наранена, лейди Констанс не го показа. Може и да е повдигнала вежди, но толкова леко, че никой да не забележи. Както повечето автори, тя знаеше, че творбата й е над всички критики.
— Така ли? Може би ще ми кажеш какво спъва изтънчения ти вкус?
— Ето какво. Да започнем с това — „Не мога да продължа да живея без теб“.
— Мислиш, че трябва да бъде заменено с „без твоите пари“?
— Проклет да съм, ако не звучи прекалено угоднически. Надценява я още в началото. Но дори и това не е толкова лошо, колкото тая идиотщина за църковната камбанария. „Обичам те така, както църковната камбанария обича облачето, кацнало на рамото й.“ Така ли се говори? Ще ме помисли за смахнат.
— Съвсем не. Това е очарователна мисъл. Спомняш ли си Бърти Уивър? Не, не би могъл. Остана в замъка много кратко. Беше секретар на баща ми и ми каза точно тези думи една вечер, когато се разхождахме край езерото. Често съм се чудела откъде ли ги е взел, защото не беше поетична душа, играл е ръгби в Кеймбридж. Предполагам от някоя пиеса, която е гледал. Ужасно ме впечатли и съм сигурна, че ще впечатли и Ванеса. Някакви други оплаквания?
— Не харесвам нито дума от тоя боклук.
— Е, това е всичко, което ще получиш. Да приемем, че въпреки изкълчения си глезен, ще можеш да се добереш до бюрото. Направи го и препиши написаното, дума по дума, защото определено нямам намерение да измислям нов вариант.
И с този ултиматум лейди Констанс се оттегли гордо вдигнала глава и остави херцога, както толкова други мъже са били оставяни, да ближе раните си от поражението в двубоя.
Няколко минути след като тя излезе, той пухтя и пръхтя, както би се изразила племенницата му Линда, но с това, съвсем естествено, нищо не постигна. Колкото и често да издухваше мустаците си нагоре и да процеждаше „Жени!“, накрая не можа да избегне неизбежното.
Половин час по-късно, когато задачата беше изпълнена и писмото запечатано и надписано, на вратата се чу плахо почукване и лорд Емсуърт се подаде.
Не просто доброто му сърце беше довело последния в болничната стая. Всяка книга по етикет би му напомнила, че от домакина се очаква една визита на госта, който си е изкълчил глезена, падайки по неговите, на домакина, лични стълби. Но той сигурно щеше да пренебрегне това правило, ако не беше убеден, че не го ли направи, ще се стигне до някой мъчителен разговор с Кони. „Ходи ли да видиш Аларик?“, щеше да каже тя и след неговото „Ъ-ъ? Какво? Аларик? А, искаш да кажеш Аларик. Е, не, всъщност, не още.“ ще последва мощно изригване.
Оставаше му само надеждата да съкрати колкото е възможно визитата. Случи се така, че херцогът сам я направи дори и по-кратка от мечтаното. Разговорите с лорд Емсуърт бяха едно от многото неща, които го влудяваха.
— А, ти ли си — каза той. — Можеш да направиш нещо за мен, Емсуърт. Това писмо. От изключителна важност е. Трябва да замине незабавно. Дай го на Бийч и му кажи да го занесе в пощата на Маркет Бландингс и да го изпрати препоръчано. Веднага.
Въодушевлението, което лорд Емсуърт изпита от ранното приключване на едно посещение, което можеше да се провлачи безкрайно, се примеси с по-малко приятни чувства. Чудесно е, че когато Кони го запита: „Ходи ли да видиш Аларик?“, той ще може да каже: „Разбира се, видях се с Аларик. Имахме дълъг и интересен разговор.“ Но не му се нравеше тази поръчка за Бийч и Маркет Бландингс.