— Спомням си, че разменихме една-две думи за кръщелника ми Джони Халидей.
— Не се отнася за това. Имам предвид Аларик.
— Аларик? Говорили ли сме за него? А, да, започвам да си спомням. Каза, че се надяваш да се ожени за Ванеса Поук…
— … а ти каза, че бил прекалено зает със себе си и влюбен в удобствата си, за да помисли някога за нов брак. Е, може би ще ти е интересно да знаеш, че написа писмо до Ванеса с молба да стане негова жена и в момента Бийч е на път към пощата в Маркет Бландингс.
— Мили боже! Да не ме пързаляш?
— Не.
— Наистина ли е изпратил на девойчето предложение?
— Да.
— Откъде знаеш?
— Показа ми писмото. Ванеса няма как да не го приеме. Всяко момиче би искало да стане херцогиня. А за Аларик това ще бъде отличен брак.
— Защото тя е дъщеря на Д. Б. Поук, фрашкания с мангизи магнат.
— Именно. Е, Галахад, излиза, че не си толкова добър познавач на човешката душа, за какъвто се мислиш.
— Май така излиза.
— Винаги си бил прекалено уверен, че ти си правият, а другите грешат.
— Не ми го натяквай. Ще бъде ли прибързано, ако отида и поздравя Дънстъбъл?
— Като се има предвид колко малко вероятно е Ванеса да откаже, не виждам защо не.
— Отивам веднага. Я слушай! Чуваш ли нещо?
— Не.
— А аз чувам. Леви-десни, леви-десни — хиляди маршируващи крака и хиляди мъжествени гласове, пеещи химн. Колко права беше оная сладурана Поук. Морските пехотинци на Съединените американски щати идват.
4
Херцогът лежеше на дивана и гледаше как по ливадата навън пробягват сенки. Настроението му беше това, което на практика може да се нарече светло настроение. Ведрина, това е може би точната дума. Той се чувстваше ведро.
Но когато някакъв човешки силует се появи в рамката на френския прозорец и се видя, че това е Гали, доброжелателството му видимо посърна. Той никога не е бил привързан към този си другар от младежките години и затова погледът, с който го посрещна, беше студеният поглед на мъж, нетърпелив да узнае на какво дължи честта за тази визита.
— Мислех си, че мога да хвърля едно око — каза Гали.
— О-о?
— Да попитам за глезена ти.
— О-о?
— Как е той?
— Зле.
— Добре тогава. Искам да кажа, съжалявам. Какво казва докторът? Някакви признаци на гангрена? Ето от това трябва да се пазиш, от гангрена. Помниш ли един приятел от младежките години, наричаше се Посълтуайт. Една сиамска котка го ухапа по крака, получи гангрена и прескочи трапа на косъм. Ти ще възразиш навярно, че не си бил ухапан по крака от сиамска котка и в това има доста истина, но все пак не можеш да се чувстваш съвсем сигурен. Чувстваш ли странно парене? А висока температура? Плуващи петна пред очите? Но, за бога — сепна се Гали, — не бива да ти говоря така. Най-важното нещо при посещение на болен е да запазиш весел вид, да излъчваш радост и свежест и да го накараш да забрави грижите. Сега ще те развеселя с нещо смешно. Но какво? А-ха! Разбира се, точно така, онова девойче Поук. Това ще ти е забавно. Оказа се, че тя е натрапница. Странна работа, излиза, че Замъкът Бландингс привлича натрапниците като магнит. Ще си строшат краката да идват тук. Когато се съберат двама-трима натрапници, само въпрос на време е да си кажат „Хайде всички да идем до Замъка Бландингс“. И ето ти ги, идват. Поразително. Понякога съм се питал дали Кони наистина е Кони. Как може човек да е сигурен, че не е някой международен шпионин, ловко предрешен като Кони? Единственият от местната фауна, у когото действително имам доверие, е Бийч. Той изглежда автентичен. Но да се върнем към случая с девойчето Поук…
По време на цялата тази дълга тирада херцогът се опитваше да се включи, но все не успяваше, отчасти защото нямаше специалните заложби, необходими на човек, за да прекъсне Гали, но главно поради схващане на гласните му струни, от които не излизаше ни звук. Най-после успя да проговори. Думите му излязоха от гърлото като дрезгав шепот, но все пак излязоха.
— Какво е това? Какво е това? Да не би да казваш, че Ванеса Поук не е Ванеса Поук?
— Как да ти река — и да, и не.
— Какво по дяволите значи „и да, и не“?
— Малко сложно е, но мисля, че мога да го обясня. Тя е Ванеса Поук, това да, но не е, както си мислехме, дъщеря на тъпкания с пари Д. Б. Поук. Издънка е на някой си П. П. Поук, един от норфъкските Поуковци. Поук било често име в Норфък, така съм чувал. Той бил камериер.
— Какво!
— Или личен помощник, ако предпочиташ. Майка й е била прислужница тук. А самото момиче е секретарка. Да си умреш от смях, нали, като си помислиш за Кони и всички останали, които се хванаха на въдицата. Това ще й е обеца на ухото да не се суети много около натрапници, препоръчани от някого си.